Дасен започна да прелиства вестника. Имаше колонка по градинарство: „Време е да пуснете жабите — те ще намалят охлювите във вашата градина.“
На една от вътрешните страници имаше пълна колонка за запознанства. Докато я четеше, вниманието му беше привлечено от една повтаряща се фраза: „Ще хапнем джаспърс“.
Ще хапнем джаспърс, замисли се той. Джаспърс… джаспърс… Това беше навсякъде. Наистина ли консумацията на този продукт беше толкова висока? Почувства, че в наименованието има някакъв скрит смисъл. Джаспърс обединяваше всичко останало, той беше нещо специфично за Сантарога.
Дасен се зачете отново във вестника. Погледът му беше привлечен от едно обявление в колонката за специализирани обяви: „Давам под наем половината от моя шкаф-джаспърс (шест кубични метра на ниво пет от стария участък) срещу дограма за шестмесечна употреба. Лео Мериът, «Ривър роуд» номер 1018.“
Какъв по дяволите беше този шкаф-джаспърс? За каквото и да ставаше дума, три кубични метра от него за две години се равняваха на стойността на дървен материал, отстъпен за шест месеца — сумата не беше малка, може би около четири хиляди долара.
Внезапно бликналата слънчева светлина го накара да си вдигне главата тъкмо навреме, за да види една млада двойка да влиза в ресторанта. Момичето беше тъмнокосо, с дълбоко хлътнали кафяви очи и красиви гъсти вежди, а приятелят й беше рус, синеок и с изваяно нормандско лице. Седнаха в сепарето зад Дасен. Той ги наблюдаваше в наклоненото огледало зад бара. Младежът погледна през рамо към Дасен и каза нещо на момичето, а то в отговор се усмихна.
Келнерът им сервира две студени питиета.
Малко по-късно момичето рече:
— След джаспърса ние седнахме там и слушахме залеза, въже и птица.
— Понякога трябва да усетиш козината на водата — отвърна нейния придружител. — Това е червената нагорност на вятъра.
Дасен се превърна целият в слух. Вниманието му беше привлечено от натрапчивия, изплъзващ се смисъл на думите им. В тях имаше нещо шизофренично, сякаш бяха изречени от човек, изпаднал в психиделичен транс. Опита се да ги чуе отново, но те бяха заслонили глави и се смееха, шептейки.
Изведнъж паметта му го върна три години назад, когато колегите му се бяха впуснали да експериментират с ЛСД. Спомни си, че този наркотик очевидно не оказваше никакво въздействие върху дипломираната студентка от Сантарога Джени Сордж. Експериментите бяха изоставени, когато сензационният ЛСД получи най-голяма гласност, и откритието никога не получи потвърждение, а Джени отказа да го коментира. Споменът за този доклад се върна и започна да го терзае отново.
Кое ме накара да си спомня това, зачуди се той.
Момчето и момичето изпиха онова, което си бяха поръчали, станаха и излязоха от ресторанта.
Дасен сгъна вестника си и тръгна да го прибира в чантата си. В този момент го докосна нечия ръка. Вдигна поглед и срещна втренчения поглед на Мардън.
— Мисля, че това е моят вестник — рече той и го взе от ръката на Дасен. — Сетих се за него, когато бях по средата на пътя към разклона. До скоро. — Мардън излезе забързано с вестника под мишница.
Начина, по който му отнеха интересната информация, беше част от характерната за Сантарога нехайна безцеремонност. Дасен се ядоса. Грабна чантата си и се затича към вратата тъкмо навреме, за да види как Мардън се отделя от бордюра с патрулната кола.
Върви по дяволите! рече си той. Ще си купя друг.
В дрогерията на ъгъла нямаше рафт за вестници, а мършавият продавач му обясни хладно, че местният вестник се получава „само срещу абонамент“. Твърдеше, че не знае къде се издава. Продавачът от железарията, която откри надолу по улицата му даде същият отговор, какъвто получи и от касиера в бакалията, срещу която беше паркирал пикапа.
Дасен се качи в колата си, отвори чантата и записа всичко онова, което си спомняше от прочетеното във вестника. Когато паметта му го изостави, той запали камиона и започна да обикаля из града в търсене на емблемата на вестника или на някаква печатница. Не откри нищо от рода на „Сантарога прес“, но табелите в един автопарк за използвани коли го накараха да спре рязко от другата страна на улицата. Остана там да се взира в надписите.
На стъклото на четиригодишен буик имаше табелка: „Тази кола работи с масло, но цената е добра — 100 долара.“
Роувър на една година се предлагаше при следните условия: „Пукнат цилиндър, но вие може да сложите нов двигател срещу цена от 500 долара.“
Имаше и един шевролет на десет години: „Тази кола бе собственост на Джърси Хофстедър и бе поддържана от самия него. Вдовицата му иска срещу него само 650 долара.“