Любопитството на Дасен нарасна. Той прекоси разстоянието до шевролета на Джърси Хофстедър и погледна вътре към таблото. Километражът бе спрял на шейсет и една хиляди мили. Тапицерията беше от естествена кожа, изкусно направена и точна. По колата нямаше нито драскотина, а гумите изглеждаха почти нови.
— Искате ли да я изпробвате, доктор Дасен?
Това беше глас на жена. Дасен се извърна и застана лице в лице с приятно изглеждаща матрона с посивяла коса, облечена в блуза на цветя и сини джинси. Лицето й беше едро и открито, а кожата загоряла.
— Аз съм Клара Шелър, майката на Сам — рече тя. — Предполагам, че вече сте чул за моя Сам.
— И вие, разбира се, ме познавате — каза Дасен, едва прикривайки гнева си. — Аз съм приятеля на Джени от града.
— Видях ви тази сутрин с Джени — рече жената. — Тя е едно чудесно момиче, д-р Дасен. А сега ако се интересувате от колата на Джърси, мога да ви разкажа за нея.
— Моля ви — каза Дасен.
— Тукашните хора знаеха кой е Джърси — заяви тя. — Той беше стопроцентов максималист, ето това е. Всяка част от двигателя на тази кола е била върху работната му маса. Той регулираше, балансираше и работеше, докато постигне най-съвършения звук на двигател, който някога сте чувал. Колата има и дискови спирачки. Виждате как е направил тапицерията.
— А кой е Джърси Хофстедър?
— Кой… а, да, вие не сте тукашен. Джърси беше главният механик на Сам, но почина преди месец. Вдовицата му задържа микробуса модел форд, с който Джърси толкова много се гордееше, но каза, че човек не може да кара едновременно две коли. Помоли ме да продам чевито. Ето, чуйте го.
Жената се плъзна зад волана и запали двигателя.
Дасен се наведе над капака. Не се чуваше почти никакъв шум.
— Колата е с двойно запалване — отбеляза Клара Шелър. — Джърси се хвалеше, че харчи десет на сто и аз не бих се изненадала, ако е така.
— Нито пък аз — отвърна Дасен.
— В брой ли ще платите или с кредитна карта? — попита Клара Шелър.
— Аз… все още не съм решил дали да я купя — каза Дасен.
— Двамата с Джени не бихте могли да случите на нещо по-добро от старата кола на Джърси — рече тя. — Ще трябва да я разкарате тая таратайка с която дойдохте. Чух я как работи. Няма да изкара дълго, ако не се погрижите за тези лагери.
— Аз… ако реша да я купя, ще дойда с Джени — заяви Дасен. — Благодаря ви, че ми я показахте. — Обърна се и тръгна към камиона с желанието да побегне. Страшно му се искаше да купи колата на Джърси Хофстедър и намери това за изненадващо. Тази жена навярно беше добра търговка.
Потегли обратно към хотела, а в главата му беше пълен хаос. Хората от Сантарога бяха особени. Мислеше си за ексцентричната откритост на табелите в автокъщата за използвани коли и за обявите от „Сантарога прес“ — моделът беше един и същ.
Безцеремонна откровеност, помисли си Дасен. В неподходящ момент това би могло да се окаже жестоко.
Качи се в стаята си и легна на леглото за да обмисли нещата, които се бяха случили през деня. Разговорът с Мардън сега му се струваше дори и още по-странен. Да работи в клиниката на Пиаже? Натрапчивият разговор на младата двойка в ресторанта не му излизаше от главата. Наркотици? И вестника, който всъщност не съществуваше, освен по абонамент.
Колата на Джърси Хофстедър — Дасен се изкушаваше да се върне, да я купи и да я закара на някой външен автомонтьор да я прегледа.
В съзнанието му нахлуха настойчиви мърморещи гласове. Изправи се и се огледа, но не можеше да определи откъде идват. Ивицата небе, която се виждаше през прозореца, започваше да посивява. Пристъпи напред и погледна навън. От северозапад прииждаха облаци.
Мърморенето продължаваше.
Дасен обиколи стаята и спря под малкия вентилатор в ъгъла над бюфета. Покачи се на бюфета с помощта на един стол и доближи ухо до вентилатора. От отвора се чуваше слабото, но отчетливо и познато телевизионно дрънчене, рекламиращо дъвка.
Дасен се усмихна на себе си и слезе от бюфета. Просто някой гледаше телевизия. Намръщи се. За първи път установяваше, че тук в долината имат дори и телевизори. Замисли се за ландшафта на района — котловинен. За да гледат телевизия тук, беше необходима антена на някой от околните хълмове, усилватели и дълъг кабел.
Отново се качи върху бюрото с ухо до вентилатора. Откри, че освен звука на телевизора (някакъв дневен сериал) дочуваше и разговор на три или четири жени. Едната от тях като че ли даваше на останалите напътствия по плетене. Няколко пъти чу думата „джаспърс“, а веднъж и то съвсем отчетливо: „Видение, това е всичко. Просто видение“.
Дасен слезе от бюфета и излезе в коридора. Между неговата врата и прозореца в дъното с надпис „Изход“ нямаше никакви врати. Върна се обратно в стаята си и започна да разглежда вентилатора. Изглежда, че минаваше направо през стената, но понякога видът лъжеше. Какво представляваше все пак целият заден ъгъл на сградата? Любопитството го тласна към разузнаване.