— Гладен съм — рече Дасен, изваждайки портфейла си за да плати. — Ресторантът работи ли? — Той взе квитанцията.
— Затваря в девет — отвърна служителят.
— Тук има ли пиколо?
— Изглеждате достатъчно здрав, че да си качите багажа сам. — Човекът протегна ръка към нещо, което се намираше зад гърба на Дасен. — Тръгнете по тия стълбища, стаята ви е на втория етаж.
Дасен се обърна. Зад дилижанса имаше празно пространство.
Там бяха разпръснати кожени тапицирани кресла с високи облегалки за гърба и ръцете, а в някои от тях седяха или четяха неколцина господа в напреднала възраст. Част от светлината идваше от масивни месингови лампиони с абажури с ресни. Между столовете минаваше покрито с пътека пространство, водещо нагоре.
Впоследствие Дасен щеше да се връща многократно към тази сцена като към първия ключ за разгадаването на истинската същност на Сантарога. Сякаш тук времето бе спряло в някакъв отминал век.
Смътно обезпокоен, той се обърна към човека от рецепцията:
— Ще видя стаята по-късно. Може ли да оставя чантата си тук докато се нахраня?
— Оставете я на плота. Нищо няма да й се случи.
Дасен остави куфарчето на рецепцията и забеляза, че служителят го изучава с втренчен поглед.
— Има ли нещо нередно? — попита Дасен.
— Не.
Служителят протегна ръка към чантата, намираща се под ръката на Дасен, но той отстъпи назад, дръпна я изпод любопитните му пръсти и срещна гневния му поглед.
— Хм! — изсумтя онзи. Разочарованието му беше извън всяко съмнение. Той бе искал да надникне в чантата.
Дасен заговори объркано:
— Аз… ъ-ъ, искам да прегледам някои неща докато ям. — И после си помисли: Защо му обяснявам?
Ядосан от онова, което беше направил, той се обърна и закрачи по коридора към трапезарията. Озова се в голямо правоъгълно помещение с един единствен полилей и стенни месингови лампи по стените с ламперия от тъмно дърво.
Креслата около кръглите маси бяха със солидни облегалки за ръцете. От лявата му страна, покрай стената имаше дълъг бар от тиково дърво, а зад него огледало в дървена рамка. От централния полилей и от чашите, натрупани под огледалото, бликаше хипнотична светлина.
Помещението поглъщаше шумовете. Дасен усети, че се е озовал в едно внезапно затишие с погледи извърнати към него. Всъщност появата му мина почти незабелязано.
Облеченият в бяло сако барман, който обслужваше неколцината клиенти на бара, го погледна и сетне продължи да разговаря с един мургав мъж, прегърбен над чаша бира.
Десетина от масите бяха заети от семейства. Недалеч от бара играеха карти. Две самотни дами, усърдно заети с вилиците си, бяха обсебили две отделни маси. Дасен почувства, че хората в тази зала бяха разделени. В едни от тях се усещаше някакво нервно напрежение, а в други — спокойствие, присъщо и на самото помещение. Реши, че може да познае кои от гостите не са местни хора — те изглеждаха уморени, имаха по-смачкан вид, а децата им бяха по-склонни да се разбунтуват.
Дасен продължи към вътрешността на залата и вървейки зърна отражението си в огледалото на бара — чертите на слабото му лице бяха отпуснати и уморени, къдравата му черна коса — разрошена от вятъра, а кафявите очи — изцъклени от напрежение, сякаш все още караше кола. По време на пътуването се беше изцапал и сега до трапчинката на брадичката му имаше петно. Дасен го избърса и в това време си помисли: Ето и още един проходящ пътник.
— Маса ли желаете, сър?
До лакътя му беше изникнал един чернокож келнер — бял жакет, орлов нос, остри мавърски черти и леко посребрени слепоочия. В погледа му имаше нещо заповедническо, което беше в пълно противоречие с облеклото му на сервитьор. Дасен моментално си помисли за Отело. Очите му бяха кафяви и умни.
— Да, моля — за един — рече Дасен.
— Оттук, сър.
Дасен бе заведен до маса, намираща се до по-близката стена. Една от стенните лампи я обливаше с топла жълта светлина. Потъвайки в огромното кресло, Дасен насочи вниманието си към масата до бара — играта на карти… четирима души. Позна единия от тях от снимка, която Джени бе носила със себе си: Пиаже, нейният вуйчо, по професия лекар, авторът на онази статия от медицинския журнал, отнасяща се до веществата, предизвикващи алергии. Пиаже беше едър човек, с посивяла коса, приятно овално лице и странно ориенталско излъчване, което се подсилваше от ветрилото карти, което държеше близо до гърдите си.
— Желаете ли менюто, сър?
— Да. Само секунда… хората, които ей там играят карти с доктор Пиаже.
— Да, сър?
— Кои са те?
— Познавате ли доктор Лари, сър?
— Познавам племенницата му, Джени Сордж. Тя носеше със себе си снимка на доктор Пиаже.