Келнерът погледна към куфарчето, което Дасен беше поставил в средата на масата.
— Дасен — рече той. Тъмното лице беше озарено от широка ослепително бяла усмивка. — Вие сте приятеля на Джени от университета.
Думите на сервитьора можеха да значат толкова много неща, че Дасен остана зяпнал с отворена уста.
— Джени е говорила за вас, сър — рече келнерът.
— О!
— Мъжете, които играят карти с доктор Лари — искате да узнаете кои са те. — Той се обърна към играчите. — Всъщност, сър, човекът, който седи срещу доктор Лари е капитан Ол Мардън. Този отдясно е Джордж Нис. Той е шеф на кооперацията за сирене „Джаспърс“. Човекът отляво се казва Сам Шелър. Господин Сам има частна бензиностанция. Ще ви донеса менюто, сър.
Келнерът тръгна към бара.
Дасен продължаваше да наблюдава картоиграчите, чудейки се какво беше привлякло големия му интерес. Мардън седеше почти с гръб към него. Беше облечен в цивилно облекло, тъмносин костюм, а косата му беше удивително рижа. Той извърна глава надясно и Дасен зърна тясно лице и свити устни с цинична извивка.
Шелър, който държеше частната бензиностанция (изведнъж на Дасен това определение му се стори странно) беше с тъмна кожа, ъгловато индианско лице, сплеснат нос и месести устни. Нис, който седеше срещу него, беше оплешивяващ човек с коса с цвят на пясък, сини очи, тежки клепачи, широка уста и дълбока трапчинка на брадичката.
— Менюто, сър.
Келнерът сложи пред Дасен листа с менюто, поставен в червена папка.
— Изглежда, че доктор Пиаже и приятелите му се забавлявят чудесно с тяхната игра — рече Дасен.
— Тази игра е нещо като обичай, сър. Всяка седмица по това време те са тук, неизменно като самия залез — първо вечерят, а после започват играта.
— Какво играят?
— Различно, сър. Понякога бридж, понякога пинъкъл. Случва се да играят и вист и дори покер.
— Какво имахте предвид под… частна бензиностанция? — запита Дасен. Той вдигна очи към смуглото мавърско лице.
— Всъщност, сър, тук в долината ние не се забъркваме с онези компании и фиксираните им цени. Господин Сам купува бензин откъдето намери, подбирайки най-добрите оферти. При нас цената за галон е с четири цента по-ниска.
Дасен реши да проучи този аспект на бариерата Сантарога. Същността беше в това да не се купува от големите компании, но откъде тогава се набавяха необходимите им петролни продукти?
— Ростбийфът е много добър, сър — рече сервитьорът, посочвайки менюто.
— Препоръчвате ли ми го?
— Да, сър. Угояваме животните с местен фураж. Можем да ви предложим специалитет от изкласила царевица, картофи „Джаспърс“ — т.е. в сос от сирене, много е вкусен, а за десерт имаме парникови ягоди.
— Салата? — попита Дасен.
— Зеленчуците ни не са много хубави тази седмица, сър. Ще ви донеса супата. Борш с подкиселен крем. Може би ще пийнете и една бира. Ще видя дали мога да ви донеса от нашето местно производство.
— Вие ми спестихте необходимостта от меню — рече Дасен и върна обратно червената папка. — Донесете ми нещата преди да съм започнал да ям покривката на масата.
— Да, сър!
Дасен проследи с поглед отдалечаващият се негър, облечен в бяло сако, широкоплещест, самоуверен. Истински Отело.
След малко келнерът се върна със супник, от който излизаше пара, един бял остров от подкиселен крем в него и халба бира с цвета на тъмен кехлибар.
— Забелязах, че вие сте единственият чернокож сервитьор в заведението — рече Дасен. — Да не би това да е с цел да изпъквате?
— Питате ме дали не съм част от шоуто ли, сър? — Изведнъж гласът на келнера беше станал предпазлив.
— Чудех се дали в Сантарога има някакви проблеми с интеграцията?
— В долината трябва да има около трийсет-четирийсет цветнокожи семейства, сър. Тук ние не обръщаме голямо внимание на разликата в цвета на кожата. — Говореше рязко и отсечено.
— Не исках да ви обидя — каза Дасен.
— Вие не сте ме обидил. Трябва да призная, че тук чернокожият келнер е нещо като установен акцент. Място като това… — Той огледа солидното, облицовано с ламперия помещение, — … навремето навярно е разполагало с много чернокожи сервитьори. Присъствието ми тук създава нещо като местен колорит. — Отново онази ослепителна усмивка. — Работата ми е добра, а децата ми се справят дори и по-добре. Две от тях работят в кооперацията, а другото ще става адвокат.
— Три деца ли имате?
— Две момчета и едно момиче. Ще ме извините ли, сър, имам и други маси.
— Да, разбира се.
Когато келнерът си тръгна, Дасен надигна халбата бира. Острият й аромат говореше за изби и гъби. Изведнъж се сети, че Джени беше похвалила местната сантарогийска бира. Той отпи една глътка — меко и нетръпчиво усещане, несъмнения остатъчен вкус на малца. Това беше всичко, което Джени беше казала.