Той ритна падналата купа, изтегли кучето встрани от пътя и седна зад волана на пикапа. След колата на Джърси боботенето на форда му се струваше хаотично и неприветливо.
Нещастен случай, мислеше си той.
В съзнанието му се оформяше някакъв модел, но му беше трудно да го приеме. В главата му се прокрадваха мисли, подобаващи на Шерлок Холмс — „… след като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е то, трябва да е истината“.
Джени бе изкрещяла: „Стой надалеч от мен. Обичам те.“
Тук имаше някаква логика. Тя го обичаше. Следователно той трябва да стои надалеч от нея.
Пътят се разклоняваше и Дасен зави надясно, следвайки указанията на табела с надпис: „Оранжерии“.
Над реката минаваше мост — старомоден мост с покритие в средата… под колелата трополяха масивни талпи. Реката се пенеше и стоварваше на талази върху гладките камъни под моста.
В другия край на моста Дасен намали скоростта, усещайки изведнъж предупреждение за опасност, на което се беше научил да се доверява.
Пътят минаваше откъм десния бряг на реката, а колата се движеше по посока на течението. Дасен погледна назад към моста и видя, че се е скрил зад гора от върби.
Мина му през ум, че в реката имаше нещо изплъзващо се и вероломно. Представи си я като течна змия, отровна и пълна със злобна енергия. Бързеите покрай пътя издаваха концентрация на злост. А шумът й… тя му се присмиваше.
Дасен въздъхна от облекчение, когато пътят се отклони от реката. Напред той лъкатушеше по два невисоки хълма и после се спускаше в ниска долина. Дасен зърна стъклените оранжерии между дърветата. Те проблясваха в зелено и покриваха много по-голяма площ, отколкото предполагаше.
В края на пътя пред дълга каменна постройка имаше паркинг. Нагоре по хълма покрай оранжериите бяха разположени стъпаловидно и други каменни постройки с керемидени покриви и скрити с пердета прозорци.
На паркинга имаше огромен брой чакащи коли, поне сто, факт, който му се стори странен.
Имаше и много хора — между оранжериите ходеха мъже, зад стъклата се виждаха фигури в бели престилки, забързани жени непрекъснато влизаха и излизаха от постройките.
Дасен потегли покрай редицата коли, търсейки място, където да паркира. Намери място след края на дългата каменна постройка, спря и се огледа.
Монотонно пеене.
Обърна се в посока на звука. Той идваше от наредените в редици сгради отвъд оранжериите. Пред погледа му се появи група деца, които вървяха по една пътека между постройките. Те носеха кошници. Придружаваха ги възрастни, отмерващи маршова стъпка. Групата се скри от погледа му, спускайки се надолу към нивото на оранжериите.
Нещо стегна гърдите на Дасен. Откъм лявата си страна чу стъпки. Обърна се и видя Пиаже да крачи покрай редицата коли към него. Едрата му фигура се подчертаваше от дълга бяла престилка. Беше без шапка и вятърът рошеше косата му.
Пиаже свърна покрай колата му, спря се и погледна през отворения прозорец на покапа.
— Да — рече той. — Джени каза, че ще има пристигане.
Дасен тръсна глава. В думите му имаше някакъв смисъл, но той му се изплъзна. Той навлажни устните си с език.
— Какво?
Пиаже се намръщи.
— Джени може да осъществява връзка. Тя каза, че вероятно ще се появите тук. — В гласа му внезапно се долови напрежение.
Пристигане, помисли си Дасен.
Това беше наименование на някакво събитие, изявление, неподдаващо се на разбиране. Той се вгледа в широкото приветливо лице на Пиаже.
— Видях деца — рече Дасен.
— А вие какво очаквахте?
Дасен сви рамене.
— Ще ме изгоните ли?
— Ол Мардън казва, че тия дето са много припрени, качват температура — рече Пиаже. — Печелят онези, които наблюдават.
— Тогава считайте, че аз съм от наблюдателите — каза Дасен.
Пиаже се усмихна и отвори вратата на пикапа.
— Елате.
Дасен си спомни за реката и се поколеба. Помисли си за скъсания килим в коридора на хотела, отворения газов жигльор, езерото, стрелата… препарата за обезцветяване. Спомни си как Джени бягаше от него — „Стой надалеч от мен! Обичам те“.
— Хайде, елате — каза Пиаже.
Все още колебаейки се, Дасен попита:
— Защо държите децата тук?
— Ние трябва да се отблъснем към повърхността на детството — рече Пиаже. — Но тук расте храна. — Той махна с ръка към оранжериите. — Тук те се обучават. Тук има полезна енергия. Не искаме да я губим.
Дасен отново тръсна глава. Изплъзващ се смисъл.
Да се отблъснем към повърхността на детството?
Тези думи подхождаха на шизофреник и той си припомни случая в „Блу ю“ и натрапчивия разговор на младата двойка.