Възможно ли е някой да чуе залеза?
— Вие… вие не говорите английски език — оплака се Дасен.
— Говоря — рече Пиаже.
— Но…
— Джени каза, че ще разберете. — Пиаже замислено се почеса по бузата. — Вие имате необходимото обучение, Дасен. — В гласа му отново прозвуча мрачно напрежение. — Къде е вашият weltanschauung4? Вие имате мироглед, нали? Цялото е по-голямо от сбора на частите му. Какво представлява това?
Пиаже махна с ръка, включвайки оранжериите, долината, света и вселената отвъд него.
Дасен усети устата си пресъхнала. Този човек беше луд.
— Вие познавате въздействието на джаспърс — каза Пиаже. — Асимилирайте го. Джени казва, че можете да го направите. Думите й минават през реалността като куршуми.
Стягането в гърдите на Дасен се беше превърнало в болка. В ума му се мятаха хаотични и абсурдни мисли.
Пиаже заговори с унил глас:
— Приблизително при един от петстотин, джаспърс не може… — Той разпери ръце с дланите нагоре. — Но вие няма да бъдете измежду тези единици. Готов съм да заложа името си. Вие ще бъдете откриваща се личност.
Дасен погледна към каменната постройка и забързаните хора. Всичко беше действие и целеустременост. Стори му се, че може да има някаква прилика с танца на пчелите — движенията бяха предназначени за да му укажат посока. Посоката му убягна.
— Ще се опитам да го кажа с думите на външния свят — рече Пиаже. — Може би тогава… — Той сви рамене и се облегна на вратата, доближавайки широкото си лице до Дасен. — Ние пресяваме реалността през сита, съставени от идеи. Тези идейни системи са ограничени от езика, т.е. езикът оформя браздите, по които мислите ни трябва да се движат. Ако решим да търсим някакви форми, ние трябва да излезем извън сферата на езика.
— Какво общо има това с децата? — Дасен кимна към оранжериите.
— Дасен! Ние имаме общ инстинктивен опит, вие и аз. Какво се случва в неоформената психика? Като индивиди, култури и общества, ние хората възпроизвеждаме всеки аспект на несъзнателния живот, придружавал нашия вид при безброй поколения. Чрез джаспърс ние премахваме заслепяващия елемент. Съчетаваме ли това с първичността на детството? Не! Това щеше да доведе до насилие, хаос. Нямаше да имаме никакво общество. Просто е, нали? Необходимо е да сложим ограничителен ред върху вродените модели на нервната ни система. Необходимо е да имаме общи интереси.
Дасен се вкопчи в тези идеи, опитвайки се чрез тях да види някакъв смисъл в предишните думи на Пиаже. Да се отблъснем към повърхността на детството. Мироглед?
— Ние трябва да посрещнем нуждите на хората, отнасящи се до тяхното оцеляване — каза Пиаже. — Знаем, че цивилизацията, обществото и културата навън загиват. Те наистина загиват и на вас ви е известно това. Когато това наближи да се случи, от първоначалното тяло ще се откъснат парчета. Свободни парчета, Дасен. Джаспърс — това беше нашият скалпел. Мисли, човече! Вие сте живял там навън. Това е есента на Вергилий… здрачът на цивилизацията.
Пиаже се отдръпна и се вгледа в Дасен.
От своя страна Дасен се почувства внезапно очарован от лекаря. В този човек имаше нещо вечно, същностно и могъщо, което нахълтваше без покана във всичко около него. Над яката на бялата престилка се очертаваше египетска глава, здрава челюст и стегнати бузи, нос от времето на Мойсей и накрая бели равни зъби зад тънки устни.
Пиаже се усмихна — това беше една самовглъбена усмивка, издаваща безкрайна упоритост. После обходи със сладостен поглед пейзажа наоколо, постройките, хората.
Тогава Дасен разбра защо го бяха изпратили тук. Причината беше в необходимостта от едно обикновено пазарно проучване. Мардън беше съвършено прав. Той беше тук за да разбие и унищожи всичко това.
Тук децата на сантарогийците работеха и се обучаваха. Детски труд. Пиаже сякаш не го беше грижа колко му е разкрил.
— Да тръгваме — каза Пиаже. — Ще ви покажа училището.
Дасен поклати глава. Какво ли го очаква там? Случайно блъсване към счупен прозорец? Дете с нож?
— Аз… трябва да помисля — рече Дасен.
— Сигурен ли сте? — Думите на Пиаже прозвучаха като предизвикателство.
В главата на Дасен се появи картината на укрепен манастир през Тъмните векове и неговите воини-монаси. Всичко това го имаше в Пиаже и долината му, в увереността, с която сантарогийците се противопоставяха на външния свят. Наистина ли бяха уверени в себе си, чудеше се той. Или бяха актьори, хипнотизирани от собственото си изпълнение?