— Вие се опитвате да ме убиете. Не отричайте. Аз…
— Възмутен съм от вас, Джилбърт. Кога сме се опитвали да ви убием?
Дасен пое дълбоко въздух, вдигна дясната си ръка и започна да отброява злополуките, отмятайки го с пръстите на ръката си, докато тя се сви в юмрук. Пропусна само случая с Пети Джорик… и то защото беше дал обещание.
— Злополуки! — каза Пиаже.
— Както и двамата знаем — рече Дасен, — на този свят има много малко истински злополуки. По-голямата част от онова, което наричаме злополуки, представлява несъзнателно насилие. Вие казвате, че сте отворил ума си. Използвайте го тогава.
— Пфу! Мислите ви са като мътна вода.
— Ако оставите мътната вода на мира, тя ще се избистри — отбеляза Дасен.
— Едва ли говорите сериозно. — Той гледаше гневно към Дасен. — Но явно е така. — За миг Пиаже затвори очите си и после пак ги отвори. — Е добре, а бихте ли повярвали на Джени?
Стой надалеч от мен! Обичам те!, помисли си Дасен.
— Да тръгваме към клиниката ви — рече Дасен. Той запали колата, изкара я от паркинга и потегли към града.
— Опитваме се да ви убием — промърмори Пиаже, гледайки летящия покрай тях пейзаж.
Дасен караше мълчаливо… и мислеше, мислеше, мислеше. В мига, в който тръгна към Джени, предишните фантазии завладяха съзнанието му. Джени и долината й. Сантарога го беше обгърнала в атмосферата си — лудост, лудост, лудост! Но моделът постепенно се оформяше. В него имаше някаква характерна сантарогийска логика.
— Значи вашето могъщо лекарство… не понася на всички? — попита Дасен. — Какво става с онези, дето нямат късмет?
— Грижим се за тях — изръмжа Пиаже. — Затова и продължавам да се надявам, че ще останете.
— Джени е квалифициран психолог. Защо не използвате знанията й?
— Тя си изпълнява задълженията.
— Ще помоля Джени да дойде с мен — рече Дасен. — Знаете това, нали?
Пиаже се намуси.
— Тя може да се откъсне от вашия… джаспърс — продължи Дасен. — Мъжете от долината служат в армията. Те трябва…
— Те винаги се връщат, когато изпълнят задълженията си — рече Пиаже. — Това го пише и в бележките ви. Не разбирате ли колко нещастни са те извън долината? — Той се обърна към Дасен. — Това ли е решението, което ще предложите на Джени?
— Не е възможно да са чак толкова нещастни, напускайки долината — отбеляза Дасен. — Ако беше така, вие като умни хора щяхте да намерите друго решение.
— Хм! — изсумтя Пиаже. — Не сте си свършил добре работата за хората, които са ви наели. — Той въздъхна. — Ще ви каже нещо, Дасен. Наборните комисии отхвърлят повечето от момчетата ни — тежка алергия към храна, в която не са включени редовни дози джаспърс. Те могат да го получат само тук. Приблизителните шест процента от момчетата, които отиват да служат, правят това само като задължение към долината. Не искаме да си навлечем гнева на правителството. Ние постигнахме политическо споразумение с държавата, но не сме достатъчно много, за да се приложи същият метод в национален мащаб.
Те вече са взели решение за мен, помисли си Дасен. Вече не ги е грижа какво ми казват.
Осъзнавайки това, той усети как стомахът му се свива от ужас.
Дасен зави и тръгна успоредно покрай реката. Напред се виждаше горичката върби и дългата наклонена извивка на моста. Спомни си как си беше представил реката като символ на злото и настъпи педала за да остави това място зад гърба си. Пикапът влезе в завоя. Пътят беше грижливо ограден. Показа се и мостът. В другия край беше спрял жълт камион, а зад него неколцина мъже пиеха прави от метални чаши.
— Внимавайте! — извика Пиаже.
В този миг Дасен разбра какво правеше камионът на моста — от средата на моста бяха извадени няколко талпи и сега там зееше дупка. Бригадата беше от тукашния окръг, а направеният от нея отвор беше поне три метра.
Преди Дасен да осъзнае опасността, пикапът измина още петнайсетина метра.
Сега той видя, че напреко през моста беше опъната връв с незабележими жълти предупредителни флагчета, вързани по средата.
Дасен стисна здраво волана. Умът му започна да анализира възможностите със скорост, с каквато никога преди не беше работил. Благодарение на това реалният поток на времето се забави. Докато прехвърляше вариантите, колата сякаш беше замряла…
Да удари спирачките?
Не. Спирачките и гумите бяха стари. При тази скорост пикапът ще се плъзне по моста и ще падне в дупката.
Да се отклони от пътя?
Не. Реката ги очакваше и от двете страни — тя беше като дълбок разрез в земята, който щеше да ги погълне.
Да завърти волана към бреговия устой и да спре колата?