Изпод колата потече червена струя.
Пиаже се втурна покрай него, крещейки на Шелър да вдигне лебедката.
Компресорът започна да бумти някъде в дъното на постройката. Линкълнът трепна и започна да се издига. Под него се показа тялото, едното от рамената на лебедката беше смачкало главата до неузнаваемост.
Дасен се завъртя, излезе тичайки от гаража и повърна. Това можеше да се случи с мен, мислеше си той. Това беше предназначено за мен. До съзнанието му постепенно достигна шумът от суматохата и далечният вой на сирените.
От гаража излязоха двама пребледнели монтьори заедно със залитащият Сам Шелър между тях.
Това беше синът му, помисли си Дасен. Той чувстваше, че този факт беше от огромно значение, но потресеният му ум не намери обяснение за това чувство.
Чу един от монтьорите, подкрепящи Шелър, да казва:
— Това беше злополука, Сам. Нищо не си можел да направиш.
Те влязоха заедно с него в бензиностанцията.
В далечината се разнесе сигнал на линейка. Воят й ставаше все по-силен. Дасен тръгна обратно към края на паркинга на бензиностанцията и застана с лице към ниската ограда.
Пикапът му, чиято предница гледаше към гаража, потегли накланяйки се напред и бе погълнат от постройката.
Линейката влезе в паркинга с монотонно бръмчене, зави и даде на заден ход към гаража. Малко по-късно тя се появи отново и се понесе с включени сирени.
Пиаже излезе от гаража.
В неговата сломеност имаше нещо особено. Походката му беше нерешителна, пристъпваше тихо с къси крачки. Той видя Дасен и тръгна неуверено към него. Отдясно бялата му престилка беше изцапана с петно от кръв, а по подгъва и лявата му ръка се чернееше грес.
Кръв и грес — комбинацията беше странна, но чрез нея човек можеше да си представи всичко онова, което беше станало вътре. Дасен потръпна.
— Аз… имам нужда от чаша кафе — каза Пиаже. Той затвори очи за секунда, после ги отвори и погледна Дасен с молба. — Зад ъгъла има едно кафене. Бихте ли… — Пиаже прекъсна думите си и си пое дълбоко и тръпнещо въздух. — Преди години аз изродих това момче! — Той поклати глава. — Точно когато си мислиш, че си истински лекар и че си защитен от всякакви лични чувства…
Дасен усети как в него се надига вълна на съчувствие към Пиаже. Той се отдръпна от оградата и хвана лекаря за ръката.
— Къде е това кафене? Аз също бих изпил едно кафе.
Кафенето представляваше тясна тухлена постройка, притисната от двете страни от магазин за железария и малък тъмен дюкян, на който пишеше „Обувки“. Входната врата се затвори зад тях с трясък. Вътре миришеше на пара и на вездесъщия джаспърс. Едно от момчетата на Шелър — тъмнозелено яке и бяла шапка — седеше на бара вдясно и гледаше втренчено чашата си. Побелял мъж с кожена престилка и загрубели мазолести ръце ядеше сандвич в другия край на бара.
Дасен насочи Пиаже към едно сепаре, гледащо към бара, и после седна срещу него.
Работникът от бензиностанцията се извърна и го погледна. Дасен видя пред себе си още един Шелър — същите сини очи, същата набита фигура и мургава кожа. Човекът погледна Пиаже и каза:
— Здравейте, докторе. Чух някаква сирена.
Пиаже вдигна очи от плота на масата и ги насочи към онзи, който го беше заговорил. Те вече не бяха безжизнени. На два пъти Пиаже си пое несигурно въздух, погледна встрани и после отново към човека на бара.
— Хари — рече Пиаже, а гласът му напомни дрезгаво грачене. — Аз… не можах… — Той спря да говори.
Мъжът стана от стола. Лицето му беше пребледняло, като застинала маска.
— Седях тук… и усещах… — Той прокара ръка покрай устата си. — Това беше… Бил! — Момчето се завъртя и изхвръкна от кафенето. След него вратата се затръшна.
— Това беше другия син на Шелър — рече Пиаже.
— Той знаеше — каза Дасен и си спомни за езерото и за чувството на единение.
Животът е потопен в морето на подсъзнателното, припомни си той. Чрез наркотика тези хора успяват да надзърнат в това море.
Известно време Пиаже изучаваше Дасен и после каза:
— Разбира се, че знаеше. Не си ли ви вадили някога зъб? Не сте ли усещал дупката на мястото, където е бил?
Към масата им се приближи стройна червенокоса жена с угрижено лице и бяла престилка. Тя се спря до тях и погледна към Пиаже:
— Ще ви донеса кафето — рече жената. Тя понечи да се обърне, но се поколеба. — Аз… го почувствах… и Джим от съседния магазин дойде вътре да ми каже. Не знаех как да кажа на Хари. Той просто седеше там… и все повече и повече потъваше… знаеше истината, но отказваше да я приеме. Аз… — Тя сви рамене. — Нещо друго освен кафе?