Пиаже поклати глава. Дасен се покърти, когато разбра, че лекарят едва сдържа сълзите си.
Сервитьорката ги остави, след това се върна с две чаши кафе и отново се върна в кухнята, без да каже нито дума през цялото време. Тя също бе усетила чувствата на Пиаже.
Дасен въздъхна, вдигна чашата си, приближи я до устните си, но се поколеба да отпие. Освен дъхът на всеприсъстващия джаспърс кафето излъчваше и някакво особено горчиво ухание. Той приближи чашата до носа си и помириса. Горчиво. Стори му се, че струйката пара, издигаща се от тъмната течност, приема формата на качулата кобра, възправила зъбатата си глава за да го клъвне.
Треперейки, той остави чашата на масата и вдигна очи за да срещне въпросителния поглед на Пиаже.
— В това кафе има отрова — каза Дасен с рязък и дрезгав глас.
Пиаже погледна собственото си кафе.
Дасен взе чашата от ръката му и я помириса. Тук горчивото ухание го нямаше. Той близна течността с език. Беше гореща и от нея се носеше успокояващият аромат на джаспърс… това беше кафе.
— Нещо не е ли наред?
Дасен вдигна поглед и видя, че сервитьорката е застанала до него.
— В кафето ми има отрова — каза той.
— Глупости. — Тя взе чашата от ръката на Дасен и започна да пие.
Пиаже я спря, докосвайки я по ръката.
— Не, Вина — тази. — Той и подаде другата чаша.
Тя погледна кафето, помириса го, после остави чашата на масата и се втурна към кухнята. Скоро след това се върна носейки малка жълта кутия. Лицето й беше бяло като порцелан, а луничките по страните и носа й изпъкваха като следи от някакво болест.
— Прах за хлебарки — прошепна тя. — Аз… кутията се беше разсипала върху рафта над масата. Аз… — Тя поклати глава.
Дасен погледна към Пиаже, но лекарят не пожела да срещна очите му.
— Още един нещастен случай — рече Дасен, сдържайки гласа си спокоен. — А, докторе?
Пиаже навлажни устните си с език.
Дасен се измъкна от сепарето и бутна сервитьорката настрани. Той взе чашата с отровното кафе и умишлено го разля на пода.
— Случват се и такива неща, нали… Вина?
— Моля ви — рече тя. — Аз… не…
— Разбира се, че не сте — отвърна Дасен.
— Вие не разбирате — намеси се Пиаже.
— Напротив, разбирам — каза Дасен. — Какво ще бъде следващия път? Нещастен случай с огнестрелно оръжие? А какво ще кажете нещо тежко да падне от някой покрив? Случайно, разбира се. — Той се обърна и закрачи към изхода. После се спря на тротоара и огледа околната обстановка.
Това беше толкова нормален град. Дърветата покрай паркинга бяха толкова нормални. Двама млади, които се отдалечаваха по тротоара — те също бяха нормални. Чуваха се звуци — от улицата вдясно излезе камион, коли, две спорещи сойки по върховете на дърветата, отляво две жени се изкачваха по стълби, водещи към една къща надолу по улицата — навсякъде всичко беше нормално.
Входната врата зад него се трясна. Пиаже излезе и застана до него.
— Зная какво си мислите — рече той.
— Наистина ли?
— Зная как ви изглежда всичко това!
— Така ли?
— Повярвайте ми — каза Пиаже, — всичко това е една ужасна поредица от съвпадения, която…
— Съвпадение! — Дасен се завъртя и го погледна гневно. — Докъде може да стигне лековерието ви, докторе? Колко още можете да философствате, преди да ви се наложи да признаете…
— Джилбърт, по-скоро ще си отрежа дясната ръка, отколкото да позволя нещо да ви се случи. Джени ще умре от мъка…
— Всъщност вие не разбирате, нали? — попита Дасен с изпълнен със страхопочитание глас. — Вие не разбирате какво става. Вие отказвате да разберете.
— Доктор Дасен?
Гласът дойде отдясно. Дасен се обърна и видя Хари — „другия син на Шелър“ — да стои там с шапка в ръка. Изглеждаше по-млад отколкото в кафенето — на не повече от деветнайсет години. В поведението му имаше някаква тъжна нерешителност.
— Аз исках да… — Той замълча. — Баща ми ме изпрати да ви кажа… Ние знаем, че вината не беше ваша… — Той погледна Дасен в очите с поглед, който молеше за помощ.
Дасен изпита съчувствие към младежа. Тук в долината благоприличието беше в основата на всичко. Тъкмо сега в момент на най-голяма скръб семейство Шелър бе отделило време за да се опита да успокои Дасен.
Те предполагат, че изпитвам чувство на вина за станалото, помисли си Дасен. Фактът, че не бе изпитал такова чувство, сега го изпълни с някакво странно разкаяние, в което се открояваше и един въпрос.
Ако не бях… Той отхвърли тази мисъл. Ако не бях какво? Тази злополука беше предназначена за мен.
— Всичко е наред, Хари — рече Пиаже. — Разбираме.