Чуваха се гласове: „Спокойно.“ „Откарай ги в клиниката, Ед, и не се мотай.“ „Подайте тук ръка.“ „Тук! Ето тук!“
Разнесе се вой на сирени, бумтене на двигател на тежък камион. Дасен чу гласа на Пиаже откъм задницата на седана.
— Добре, Ед. Да тръгваме.
Колата потегли, излезе на улицата, зави и набра скорост. Дасен погледна шофьора и разпозна един от работниците в бензиностанцията, после се обърна и надникна отзад.
Пиаже се беше навел и полагаше грижи за ранения младеж.
— Много ли е зле? — попита Дасен.
— Бил е облечен с дебело бельо — рече Пиаже. — Това е помогнало. Изглежда е предпазил лицето си с шапката, но гърбът му е зле. А също и краката и ръцете му.
Дасен се втренчи в пострадалото момче.
— Ще…
— Мисля, че сме го извадили от огъня навреме — каза Пиаже. — Направих му инжекция за да не страда. — Той погледна ръцете на Дасен. — Искате ли и на вас да направя инжекция?
Дасен завъртя отрицателно глава.
— Не.
Какво ме накара да се втурна да го спасявам, запита се той. Беше действал инстинктивно. Спасяването на Хари го беше хвърлило в една полубезпомощна ситуация — той самият се нуждаеше от медицинска помощ и се намираше в кола с двама сантарогийци. Дасен надникна в породеното от джаспърс зародишно съзнание, шестото чувство, предупредило го за опасността. Не откри нищо. Изглежда, че заплахата беше отминала. Затова ли се спуснах да спасявам Хари, зачуди се той. Дали тайно съм се надявал да умилостивя Сантарога, като спася един от техните, дори и докато се опитват да ме убият?
— Още един нещастен случай — каза Пиаже, а в гласа му имаше съмнение и несигурност.
Дасен срещна изучаващия поглед на лекаря и кимна.
Колата зави по улица с три платна и Дасен позна облицованата с шиндели широка фасада на дома на Пиаже. Те минаха покрай нея по покрита със ситен чакъл алея и завиха зад задната част. После колата се насочи към висока дъсчена ограда и премина през портала на една двуетажна тухлена постройка.
Въпреки болката Дасен разбра, че тази сграда не се виждаше от улицата, скрита зад оградата и редицата вечно зелени храсти. По всяка вероятност тя беше част от комплекс, включващ и дома на Пиаже. Във всичко това имаше някакъв неясен смисъл.
От постройката изскочиха санитари в бели престилки. Те извадиха обгорелия младеж от задницата на седана и го сложиха на носилка. Пиаже отвори врата на Дасен и каза:
— Можете ли да слезете сам, Джилбърт?
— Мисля… че да.
Дасен протегна ръка напред и се измъкна от колата. Болката и движението обсебиха цялото му внимание. Започваше да усеща болка по челото и в дясната част на лицето си. Тухлената постройка, двете летящи стъклени врати, ръцете, които го насочваха внимателно — всичко това му се струваше безкрайно далечно и чезнещо.
Губя съзнание, помисли си той. Чувстваше, че загубата на съзнание можеше да бъде безкрайно опасна. Сепна се, когато разбра, че са го сложили в инвалидна количка, носеща се с голяма скорост по коридор със зелени стени. Рязкото осъзнаване на ситуацията накара сетивата му да се сгърчат от болка. Усети как отстъпва към благословеното облекчение на безсъзнанието. Чувството беше почти физическо, тялото му сякаш се мяташе между две стени — безсъзнание и болка.
Ярки светлини!
Отвсякъде го заливаше светлина. Чу звук на ножици, погледна надолу и видя ръцете, които работеха с тях. Те режеха ръкавите на сакото и ризата му и махаха плата от обгорената плът.
Това е моята плът, помисли си Дасен. Той откъсна погледа си от нея.
Върху лявото си рамо усети нещо хладно, последва бодване и изтегляне. Пред погледа му премина ръка, държаща подкожна инжекция. Онова, което му се струваше важно в този момент, беше, че зрението му става все по-ограничено. Имаше светлина, някакъв мъглив блясък, в който се движеха ръце и изникваха лица. Почувства, че го събличат. До ръцете и лицето му се допираше нещо хладно, успокояващо и хлъзгаво.
Направили са ми инжекция, за да изпадна в безсъзнание, реши той. Опита се да мисли за опасността и за това, че тук е напълно безпомощен. Съзнанието му отказа да реагира. Сетивата му не можеха да преминат през блестящата мъгла.
Гласове. Концентрира се, за да разбере думите. Някой каза: „За бога! Той носи оръжие.“ Друг глас: „Остави това.“
Дасен намери в ситуацията нещо забавно, но не можа да се засмее.
В този момент си спомни как бе видял пикапа за последен път — кълбо от оражеви пламъци. Дасен осъзна, че всичките му документи бяха там. Всичките данни, които бе събрал за Сантарога, бяха изгорели в огъня. Данни, помисли си той. Бележки… предположения… Всичко това беше в ума му и той можеше да си го припомни.