Но след смъртта паметта изчезва, помисли си той.
Страхът събуди за известно време една малка част от съзнанието му. Опита се да изкрещи. Не последва никакъв звук. Направи опит да помръдне. Мускулите му отказаха да се подчинят.
Когато мракът се спусна, на Дасен му се стори, че някаква ръка се пресята към него и го сграбчва.
ЕДИНАДЕСЕТ
Дасен се събуди със спомена за сън — беше разговарял с някакви безлики богове.
„Бунищата се издигат и замъците се сгромолясват.“ Някой в съня беше произнесъл тези думи с ехтящ глас. „Бунищата се издигат и замъците се сгромолясват.“
Дасен почуства, че е важно да запомни целия сън. Да. „Аз съм човекът, който се събуди.“ Това искаше да каже той на безликите богове. „Аз съм човекът, който се събуди.“
Сънят се носеше свободно в паметта му, той беше процес, който можеше да бъде отделен от самия него. Беше пълен с чисти дела и терзание. Дасен си спомняше някакво постоянно безсилие. Беше се опитал да направи нещо, което беше предварително обречено на неуспех. Какво се беше опитал да направи? Това му се изплъзна.
Дасен си спомни за ръката на мрака, предхождаща съня му. Той спря дъха си и очите му изпъкнаха навън. Дневна светлина. Лежеше в легло в стая със зелени стени. От лявата му страна имаше прозорец, през който се виждаше извито червено клонче от мадроне, масленозелени листа и синьо небе. В един момент почувства тялото си: ръцете му бяха превързани с бинтове и го боляха. Челото и дясната му буза също бяха бинтовани. Гърлото му беше пресъхнало, а върху езика си усещаше кисел вкус.
Сънят все още не излизаше от главата му. Той беше нещо безплътно. Безплътно. Смърт! Това беше ключът. Той го знаеше. Спомни си как Пиаже говореше за „общ инстинктивен опит“. Какво общо можеше да има между инстинкта и този сън? Инстинкт. Инстинкт. Какво беше инстинктът? Естествен модел, отпечатан върху нервната система. Смърт. Инстинкт.
— Погледни навътре, погледни навътре, о, Човек, към себе си — беше казал безликият бог от съня. Дасен си спомни това сега и му се прищя да се присмее.
Същият стар синдром — „опознай себе си“, болестта на психолога. Навътре и винаги навътре. Инстинктът към смъртта беше там, заедно с всички останали инстинкти. Опознай себе си? Дасен почувства, че не може да опознае себе си без да умре. Смъртта беше фона, на който животът можеше да бъде опознат.
Отдясно някой се покашля.
Напрегна се и завъртя глава, за да погледне по посока на звука.
Уинстън Бурдо седеше на стол до вратата. В кафявите очи, гледащи от мавърското лице на Бурдо, имаше нещо шеговито.
Защо точно Бурдо, чудеше се Дасен.
— Радвам се да ви видя буден, сър — рече Бурдо.
Боботещият му глас прозвуча дружески и утешително. Затова ли бяха довели Бурдо тук, мислеше си Дасен. Да приспи бдителността на жертвата?
Но аз съм все още жив, помисли си той.
Ако искаха да му причинят нещо, каква по-добра възможност от тази? Той беше безпомощен, в безсъзнание…
— Колко е часът? — попита Дасен. Изречените думи причиниха болка в обгорената му буза.
— Почти десет, а навън е красива утрин — рече Бурдо. Той се усмихна, белите зъби пробляснаха върху тъмното му лице. — Желаете ли нещо?
При този въпрос стомахът на Дасен се сви болезнено от глад. Поколеба се дали да поиска закуска. Какво можеше да има в сервираната тук храна, питаше се той.
Гладът е нещо повече от празен стомах, помисли си Дасен. Мога да мина и без ядене.
— Онова, което желая — рече Дасен, — е да науча защо сте тук.
— Докторът реши, че аз съм най-сигурният — отвърна Бурдо. — Самият аз някога бях външен човек. Спомням си как беше.
— И вас ли се опитаха да убият?
— Сър!
— Е… претърпяхте ли някакви злополуки? — попита Дасен.
— Аз не споделям мнението на доктора за… злополуките — рече Бурдо. — Някога… си мислех… но сега виждам колко много съм се заблуждавал. Хората в тази долина не искат да сторят никому нищо.
— И въпреки това сте тук, защото Пиаже прецени, че вие ще бъдете най-сигурният — каза Дасен. — И освен това не отговорихте на въпроса ми: Претърпяхте ли някакви злополуки?
— Вие трябва да разберете — рече Бурдо, — че ако не познавате живота в долината, можете да попаднете в… ситуации, които…