— Ами да, сър. Външният свят функционира на основата на временна целесъобразност, доктор Джил. Трябва да знаете това. А временното по някакъв начин винаги се превръща в постоянно. Временното изпитание, необходимата малка война, временната жестокост, която ще престане веднага щом бъдат изпълнени дадени условия… телевизията е правителствена агенция, създадена за постоянен период от време…
— Значи вие гледате новините и черпите цялата тази информация от…
— Не само новините, доктор Джил. Всичко, а нашите наблюдатели пишат стегнати доклади за… Всичко е телевизия там, знаете това — животът, всичко. Хората от външния свят са зрители. Хората навън живеят в очакване да изживеят всичко и не желаят да направят нищо повече от това да натиснат ключа. Те искат да седят удобно в креслата си и да оставят живота да им се случва. След като изгледат последната шоу програма, те изключват телевизорите си. После си лягат да спят, което е форма на самоизключване точно като при телевизорите. Бедата е, че тяхното последно шоу често е било по-късо, отколкото си мислят. Има отчаяние в това да не си способен да разбереш този факт, доктор Джил. Отчаянието води до насилие. За почти всеки един от тези нещастници навън идва сутрин, в която разбира, че животът не се е случвал с него, независимо от това колко телевизия е гледал. Животът не се е случвал, защото те не са участвали в него. Те никога не са били на сцената, никога не са имали нещо истинско. Всичко е било илюзия… заблуда.
Дасен погълна силата на думите, а също и значението им и онова, което се криеше зад тях. В думите на Бурдо имаше ужасяваща истина.
— Значи те се изключват — промърмори той.
— Всичко е телевизия — рече Бурдо.
Дасен завъртя глава и погледна през прозореца.
— Наистина трябва да хапнете нещо, доктор Джил — каза Бурдо.
— Не.
— Доктор Джил, за някои неща вие сте мъдър човек, но за други…
— Не ме наричайте мъдър — каза Дасен. — По-скоро опитен.
— Тук сервират най-добрата храна — рече Бурдо. — Ще я взема и ще ви я донеса лично. Не трябва да се страхувате…
— Достатъчно пъти се опарих — забеляза Дасен.
— Пълното гърне не се чупи от огъня, доктор Джил.
— Уин, аз ви уважавам и ви вярвам. Вие спасихте живота ми. Не мисля, че това е било нещо инсценирано. Вие просто го направихте. Затова доктор Пиаже ви е изпратил тук. Но все пак злополука може да се случи… дори и когато вие сте при мен.
— Вие ме наранявате, доктор Джил. Аз не съм човек, който може да ви нахрани с царевицата и после да затъкне кочана в гърлото ви.
Дасен въздъхна. Беше обидил Бурдо, но алтернативата… Изведнъж му хрумна, че вероятно Сантарога беше отслабила донякъде атаката си срещу него поради сегашната му безпомощност. Но общността можеше да възстанови производството на злополуки, ако той поискаше нещо, което тук е забранено.
В този момент Дасен не искаше нищо друго, освен да бъде далеч оттук. Той отчаяно желаеше това, въпреки че съзнаваше, че трябва да отхвърли тази мисъл.
Вратата до Бурдо се отвори. Една сестра влезе гърбом в стаята, теглейки количка. Тя се обърна. Джени!
Дасен пренебрегна изгарянията си и се повдигна на лакти.
Джени гледаше към него със странно и огорчено изражение. Пълните й устни бяха почти нацупени. Дългата й черна коса беше хваната на стегнат кок. Беше облечена в бяла престилка, дълги бели чорапи, бели обувки, но не носеше боне.
Дасен преглътна.
— Госпожице Джени — рече Бурдо. — Какво има в тази количка?
Тя отговори без да отмества погледа си от Дасен:
— Храна за този луд. Сама я приготвих.
— Опитах се да го накарам да хапне — рече Бурдо, — но той отказа.
— Ще ни оставиш ли за малко насаме, Уин? — попита тя. — Искам…
— Докторът каза, че не трябва да го оставям…
— Уин, моля те! — Тя се обърна към него с умоляващ поглед.
Бурдо преглътна.
— Е, добре… щом като става дума за теб…
— Благодаря ти, Уин.
— Двайсет минути — рече Бурдо. — Ще бъда в коридора, откъдето ще можете да ме повикате, ако има нужда.
— Благодаря ти, Уин. — Тя погледна отново към Дасен.
Бурдо излезе от стаята и затвори тихо вратата.
Дасен каза:
— Джен, аз…
— Спокойно — рече тя. — Не трябва да пилееш силите си. Вуйчо Лари каза…
— Аз не ям тук — рече Дасен.
Тя тропна с крак.
— Джил, ти се държиш…
— Държа се като глупак — продължи той. — Но важното е, че съм жив.
— Но погледни се! Погледни…
— Как е Хари Шелър?