— Просто ей така си тръгнахте?
— Направо отпрашихме, сър. Не беше лесно, а и попаднахме на места, които ни накараха да съжаляваме, че сме тръгнали. Но когато дойдохме тук, разбрахме, че си е струвало труда.
— А преди да дойдете тук просто се скитахте?
— Сякаш Бог ни водеше, сър. Това място сър, ъ-ъ… трудно е да се обясни. Но… е добре, те настояват да ходя на училище че да се усъвършенствам. Това е първото нещо. Мога да говоря един приличен и правилен английски, когато поискам… когато се съсредоточа. (Акцентът започна да изчезва.)
Дасен се усмихна насърчително.
— Тия хора от долината трябва да са много свестни.
— Ще ви кажа нещо, сър — рече Бурдо. — Може би като ви кажа какво ми се случи тука, вие ще разберете. Това е нещо, което едно време би ме наранило ужасно, но тук… Ние сме от задругата Джаспърс, сър. Това се случи веднага щом Уила, дъщеря ми, обяви годежа си с Кол Нис. А Джордж, бащата на Кол, идва и ме прегръща през рамо. „Е добре, Уин, дърто черно копеле“, казва той, „по-добре да си пийнем едно хубаво, защото децата ни ще ни сродяват.“
Ето това беше, господин Дасен. Когато ме нарече черно копеле, той не влагаше абсолютно нищо лошо. То е все едно… все едно да наречеш някой блед русоляв човек тук Белчо. Сякаш казваше, че кожата ми е черна, за да бъда разпознат от някого, който ще ме попита за Ол Мардън, а пък аз да отвърна: „Ей там, оня рижия дето играе карти.“ Бях сигурен, че това е всичко, което Джордж влагаше. Просто разбрах каква е истината. Приемаха ме такъв какъвто съм. Това беше възможно най-приятелския жест от страна на Джордж и той го направи.
Дасен се намръщи, опитвайки се да вникне в думите на Бурдо. Нима от приятелски чувства го е нарекъл черно копеле?
— Не мисля, че разбирате за какво става дума — рече Бурдо. — Може би е необходимо да сте чернокож, че да го разберете. Но… е добре, може би това ще свърши работа. Няколко минути по-късно Джордж ми каза: „Ей, Уин, чудя се какви ще бъдат внуците ни — светли, тъмни или нещо по средата?“ Мисълта за чернокожи внуци извикваше у него само учудване. Всъщност не го беше грижа. Беше просто любопитен. Намираше това за интересно. Нали разбирате, по-късно, когато казах на Ани за това, аз се разплаках. Толкова бях щастлив, че се разплаках.
Разговорът им беше продължил доста време. Дасен забеляза, че и Бурдо си помисли същото. Келнерът поклати глава и промърмори:
— Говоря прекалено много. Мисля, че е по-добре…
Внезапните крясъци откъм бара, недалеч от масата на картоиграчите, прекъснаха изречението на Бурдо. Пълен червендалест мъж, отстъпил на крачка от бара, блъскаше чантата си в плота и крещеше на бармана.
— Вие, кучи синове! — пищеше той. — Мислите си, че сте кой знай к’во и не можете да купувате от мен! Моята фирма не е достатъчно добра за вас! Вие можете да измислите нещо по-добро…
Барманът сграбчи чантата.
— Пусни я, кучи син такъв! — извика дебелият мъж. — Всички вие си мислите, че сте кой знай к’во, все едно сте някоя чужда страна! Аз ли съм аутсайдер? Я чуйте какво ще ви кажа, шайка чужденци! Това е Америка! Това е свободна…
Червенокосият капитан от пътната полиция Ол Мардън се беше надигнал от стола си още при първите признаци на безредие. Сега той сложи огромната си ръка върху рамото на крещящия мъж и го раздруса.
Виковете спряха. Разгневеният човек се завъртя и вдигна чантата си да удари Мардън. В продължение на една дълга и проточила се секунда човекът задържа погледа си върху суровите очи на капитана, които блестяха от властното му лице, и се поколеба.
— Аз съм капитан Мардън, от пътната полиция — рече Мардън. — И ви заявявам, че няма да търпим повече това. — Гласът му беше спокоен, строг… и леко развеселен, както му се стори на Дасен.
Разгневеният мъж свали чантата долу и преглътна.
— Можете да излезете, да се качите в колата си и да напуснете Сантарога — каза Мардън. — Така. И не се връщайте повече. Ще внимаваме за вас и ако отново ви видим в долината, ще ви тикнем в затвора.
Това охлади гнева на дебелия мъж. Раменете му се отпуснаха. Той преглътна и се огледа наоколо, за да срещне втренчените в него очи.
— С удоволствие ще се махна оттук — промърмори той. — Нищо не би могло да ме направи по-щастлив. Никога няма да стъпя отново във вашата мръсна малка долина. Вие смърдите. Всички вие смърдите. — С конвулсивно движение той освободи рамото си от хватката на Мардън и горделиво закрачи към изхода на вестибюла.
Поклащайки глава, капитанът се върна към играта на карти.
В стаята постепенно се възстанови предишния шум, идващ от храненето на хората и техните разговори. Въпреки това Дасен усещаше някаква разлика. Избухването на търговския пътник бе издигнало бариера между сантарогийците и гостите на долината. Някаква невидима стена. Екскурзиантите припряно караха децата си да побързат, за да могат по-скоро да си тръгнат.