— Отрова ли е било? — попита Бурдо, снишавайки гласа си.
— Разбира се, че е било отрова! — отговори рязко Пиаже. — Действа като аконитин. — Той се обърна заедно с чинията и се втурна навън.
Дасен се заслуша в звука на колелцата и в забързаните стъпки, отдалечаващи се надолу по коридора, но когато Бурдо затвори вратата, всичко заглъхна.
Тялото му се къпеше в пот. Докато Бурдо го наместваше под одеялата, Дасен лежеше покорно.
— В един момент — рече Бурдо, — аз… аз си помислих, че вие сте наранил Джени.
Тя не може да умре, мислеше си Дасен.
— Простете ми — рече Бурдо. — Зная, че не бихте й сторил нищо.
— Тя не може да умре — прошепна Дасен.
Той погледна нагоре и видя сълзите, оставящи блестящи следи по тъмните страни на Бурдо. Тези сълзи възпламениха у него някакъв особен гняв. Дасен усещаше как това чувство се надига в сърцето му, но не можеше да го спре. Ярост! Тя не беше насочена срещу Бурдо, а срещу онази безплътна същност на Сантарога, срещу колективното нещо, което се беше опитало да използва обичаната от него жена като оръдие за собственото му убийство. Той погледна гневно към Бурдо.
— Доктор Лари няма да позволи нещо да се случи на Джени — каза Бурдо. — Той ще…
Бурдо срещна очите на Дасен и инстинктивно се отдръпна.
— Махайте се оттук! — рече Дасен дрезгаво.
— Но докторът каза, че трябва…
— Доктор Джил ви казва да се разкарате оттук!
Лицето на Бурдо придоби упорито изражение.
— Няма да ви оставя сам.
Дасен се отпусна на леглото. Какво можеше да направи?
— Вчера вечерта вие получихте много тежък шок — каза Бурдо. — Наложи се да ви прелеят кръв. Не трябва да оставате сам.
Те са ми правили кръвопреливане, учуди се Дасен. Защо не са ме убили тогава? Те са ме спасявали заради Джени!
— Всички вие обичате толкова много Джени — рече Дасен. — Вие я изпратихте да ме убие. Това щеше да я унищожи, но какво от това, нали така? Да пожертваме Джени, това е било вашата присъда, вие шайка…
— Говорите като луд, доктор Джил.
Гневът му си отиде така бързо, както и беше дошъл. Защо да напада бедния Уин? Защо да напада който и да е било от тях? Те не можеха да видят вината си. Почувства се опустошен. Разбира се, че Бурдо ще го помисли за луд. Онова, което е разумно за едно общество, за друго ще бъде неразумно.
Дасен прокле слабостта, обхванала тялото му.
Тежък шок.
Замисли се какво ще прави, ако Джени умре. Това беше едно странно и фрагментарно чувство — част от него виеше от мъка при тази мисъл, друга една беснееше срещу съдбата, захвърлила го в този ъгъл на света… и трета продължаваше неспирно да анализира…
Доколко шокът се дължеше на джаспърс? Беше ли получил характерната за сантарогийците изострена чувствителност?
Ако Джени умре, те незабавно ще ме убият, каза си той.
Бурдо се обади:
— Просто ще седя до вратата. Ако имате нужда от нещо, веднага ми кажете.
Той седна с лице срещу Дасен и скръсти ръце — досущ като пазач.
Дасен затвори очи и си помисли: Джени, моля те, не умирай. Спомни си за обяснението на Пиаже за това как Хари Шелър бе разбрал за смъртта на брат си.
Празно място.
Къде чувствам аз Джени, запита се той.
Разтревожи се, че не може да надникне в себе си и да се увери в присъствието на Джени. Тази увереност беше безкрайно ценна. Тя трябваше да бъде там. Всеки сантарогиец можеше да направи това.
Но аз не съм сантарогиец.
Дасен се почувства като въжеиграч, олюляващ се над пропастта. От едната страна беше огромният подсъзнателен океан на света, в който се беше родил. А от другата страна — там бяха зелените води на езерото, спокойни, сдържани, всяка капка познаваше всички останали.
Чу да се отваря врата, в подсъзнателния океан се надигна буря, а повърхността на езерото беше набраздена от лек вятър. Усещането за равновесие се отдалечи. Дасен отвори очите си.
Пиаже стоеше в средата на стаята. На гърдите му висеше стетоскоп, а в очите му се четеше умора. Той изучаваше Дасен с намръщено и недоумяващо изражение.
— Джени? — прошепна Дасен.
— Ще оживее — отвърна Пиаже. — Но без малко да я изпуснем.
Дасен затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Колко още злополуки можем да понесем? — попита той. После отвори очите си и срещна погледа на Пиаже.
Бурдо дойде до Пиаже и каза:
— Той говореше като луд, доктор Лари.
— Уин, ще ни оставиш ли за малко? — помоли го Пиаже.
— Сигурен ли сте, че това искате? — Бурдо погледна навъсено към Дасен.
— Моля те — рече Пиаже. Той придърпа един стол и седна до леглото с лице към Дасен.