— Да.
— Просто да взимам консерви от рафтовете… наслуки.
— Точно така.
— Е, това звучи налудничаво, сър… но ще го правя. — Той излезе от стаята мърморейки.
Дасен успя да се пъхне под одеялата и остана да лежи за известно време, възстановявайки силите си. Отвъд покрива се виждаше редица от върхове на дървета… високи вечнозелени растения… безоблачно синьо небе. В стаята витаеше спокойствие. Дасен пое дълбоко въздух. Наистина ли беше безопасно тук? То беше избран от сантарогиец. Но този сантарогиец беше разколебан от лични съмнения.
За първи път от много дни Дасен почувства, че може да се отпусне.
Каква беше тази неестествена слабост, чудеше се той.
Това беше нещо много повече от реакция на шока или последствие от изгарянията му. Сякаш душата му беше наранена и тази рана бе завладяла цялото му същество. Мускулите му бяха получили заповед за принудително бездействие от някакво централно място.
Дасен затвори очи.
В червения мрак зад клепачите си Дасен се почувства разнебитен, ужасено му същество се беше свило в зародишно положение. Не трябваше да се помръдва, помисли си той. Всяко движение би провокирало бедствие, по-ужасно от смъртта.
Краката и петите му бяха разтърсени от неудържими тръпки, зъбите му затракаха. Успя да подтисне треперенето, отвори очи и се втренчи в тавана.
Това се дължи на джаспърс, помисли си той.
Уханието му се носеше из стаята и дразнеше сетивата му.
Подуши въздуха и се завъртя към едно метално шкафче до леглото с полуотворено чекмедже. Дасен го отвори до края и се обърна на една страна за да надникне какво има вътре.
Нямаше нищо.
Но в чекмеджето бе имало някакъв джаспърс… и то скоро.
Какъв?
Дасен обиколи стаята с поглед. Изолационно помещение, беше казал Пиаже. Изолиращо кого? От какво? И защо?
Той преглътна и се отпусна на възглавницата. Възхитителна и ужасяваща умора сграбчи тялото му. Почувства, че зелените води на подсъзнателното са готови да го обгърнат. С отчаяно усилие на волята Дасен застави очите си да останат отворени.
Някъде вътре в него проплака онова свито зародишно нещо.
Безликият бог се засмя.
Входната врата се отвори.
Дасен остана да лежи сковано и неподвижно, страхувайки се, че ако завърти главата си на една страна, лицето му може да потъне в надигащите се води на подсъзнателното, че може да се удави в…
Пиаже се появи в полезрението му и се взря в него. Той докосна с палец левия клепач на Дасен и разгледа окото му.
— Да ме вземат дяволите, ако все още не се борите с него — рече докторът.
— С какво? — прошепна Дасен.
— Бях напълно сигурен, че ако на този етап изразходите толкова много енергия, това ще ви извади от строя — каза Пиаже. — Скоро ще трябва да ядете, нали знаете.
В този момент Дасен почувства болка — усещаше в себе си някаква настоятелна празнина. Съсредоточи се върху болката. Тя му помагаше да се бори с поглъщащите го зелени вълни.
— Вижте какво ще ви кажа — рече Пиаже. Той се скри от погледа му. Чу се скърцане, последвано от сумтене. — Просто ще поседя тук и ще ви пазя, докато Уин донесе нещо, с което да се натъпчете. Няма да ви докосна, нито пък ще позволя някой друг да направи това. Превръзките ви могат да почакат. По-важно за вас е да почивате, поспете ако можете. Престанете да се борите с него.
Да поспя! Боже, как ме зове тази умора.
Да се боря с какво?
Опита се да оформи въпроса още веднъж, но не намери сили. Всичките му усилия отидоха за това да се вкопчи в едно малко, тлеещо кътче от съзнанието си, което се втренчи в кремавия таван.
— Онова, с което се борите — започна Пиаже с дружески тон, — е измъкването от блатото. Калта е полепнала по вас. Това ме кара да подозирам, че в теорията ви може да има нещо вярно, а именно, че у нас все още има следи от желание за насилие, което е слабото ни място, така да се каже.
Гласът на Пиаже беше като хипнотично бръмчене. Фразите се промъкваха в съзнанието му и после отново излизаха.
— … експеримент за опитомяване… изваден от екстазно, от едно устойчиво състояние… трябва да подсилим усещането за самоличност… нищо ново: човечеството винаги е било в някакво затруднение… нещо като религиозен опит — създаване на нов ред на теоботаници… не бягай от живота или от усещането за живот… търси общество, което се променя плавно, без трусове, в съответствие с колективните нужди…
В черепа му се разнесе оглушителният шепот на един от безликите богове: „Това е безусловната ми заповед към теб: Бедният не може да си позволи да бъде принципен, а богатият няма нужда от това.“