После усети как го поглъща. Погледна ронливите петънца по пръстите си, изтри ги и почувства гладката и мазна повърхност на кожата си. По тялото му се разливаше възхитително доволство.
Тялото ми направи това, помисли си Дасен. Тялото го направи само̀. Възможно ли беше да излезе навън и да убие човек? Много вероятно.
Усети сънят да лъкатуши през съзнанието му. Тялото се нуждаеше от сън. Тялото щеше да спи.
Но умът му роди сън — дървета, извисяващи се в гигантски ръст, докато ги наблюдаваше. Те се издигаха с шеметна жизненост. Клоните им се издължиха, обкичени с листа и плодове. Всички те бяха огрени от слънце с цвят на златисто сирене.
ДВАНАДЕСЕТ
Когато се събуди, слънцето залязваше, горейки в оранжев блясък. Лежеше с глава, извърната към прозореца и гледаше пламтящото небе. Беше завладян от омая, близка до древния култ към слънцето. Корабът на живота се носеше към всекидневната си почивка. Скоро стоманеният мрак щеше да предяви правата си над земята.
Дасен чу зад себе си изщракване. Стаята бе огряна от изкуствена светлина. Обърна се и магията бе разрушена.
Джени стоеше в стаята точно до вратата. Беше облечена в дълга зелена роба, достигаща почти до глезените й. Краката й бяха обути в чехли.
— Време е да се събуждаш — рече тя.
Дасен се вторачи в нея все едно, че беше видял непознат. Това беше същата Джени, която обичаше — дълга черна коса, хваната с червена панделка, пълни леко отворени уста, трапчинка на бузата, но в сините й очи имаше нещо плахо. От нея се излъчваше спокойствието на богиня.
Нещо извечно, идващо от миналото, раздвижи тялото й, когато тя пристъпи напред.
Побиха го тръпки от страх. Това беше страхът, който древният грък може би беше изпитвал пред Делфийската пророчица. Тя беше красива… и смъртоносна.
— Няма ли да ме попиташ как съм? — запита тя.
— Виждам, че си добре — отговори той.
Джени направи още една крачка към него и рече:
— Клара докара колата на Джърси Хофстедър и ти я остави. Долу в гаража е.
Дасен си помисли за красиво изработената кола — още една играчка, целта на която беше да го привлече.
— А ти какво носиш… този път — попита той.
— Джил?
— В ръцете ти няма храна — рече Дасен. — Може би този път е отровна игла.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Стой надалеч от мен — каза той. — Обичам те.
Тя кимна.
— Аз наистина те обичам. И… почувствах колко опасна мога да бъда… за теб. Имаше… — Тя поклати глава. — Знаех, че трябва да стоя далеч от теб. Но това вече не е необходимо. Не и сега.
— Значи всичко свърши — рече той. — Било, що било. Няма ли да стане по-бързо от огнестрелно оръжие?
Джени тропна с крак.
— Джил, ти си невъзможен!
— Аз съм невъзможен?
— Променил си се — прошепна тя. — Не чувстваш ли някаква…
— Аз все още те обичам — каза Дасен. — Стой надалеч от мен. Обичам те.
Тя прехапа устни.
— Няма ли да бъде по-мило ако го направиш, докато спя? — попита той. — Никога няма да узная кой…
— Стига!
Изведнъж тя разгърна зелената си роба, откривайки под нея бяла, украсена по краищата с дантела нощница. Джени свали робата, съблече нощницата през глава и я хвърли на пода, оставайки гола и втренчена гневно в Дасен.
— Виждаш ли? — рече тя. — Тук няма нищо друго освен жена. Нищо друго освен жената, която те обича. — По бузите й потекоха сълзи. — Не нося никаква отрова… О, Джил — Името му прозвуча като ридание.
Дасен се застави да отклони погледа си от нея. Знаеше, че не може да я съзерцава — прелестна и желана — и да запази хладното си мислене. Тя беше красива и смъртоносна — последната примамка, предложена от Сантарога.
Близо до вратата се чу шумолене на плат.
Той се извърна.
Тя отново беше облечена в зелената роба. Страните й бяха алени, устните й потреперваха, а в погледа й имаше отчаяние. Джени бавно вдигна очи и срещна втренчения му поглед.
— Аз не се срамувам от теб, Джил — рече тя. — Аз те обичам. Не искам между нас да има никакви тайни — никакви тайни на плътта… абсолютно никакви тайни.
Дасен се опита да преглътне покрай буцата в гърлото си. Богинята беше уязвима. Това откритие причини болка в гърдите му.
— И аз чувствам същото — рече той. — Джен… по-добре си тръгвай. Ако не… Може просто да те грабна и да те изнасиля.
Тя се опита да се усмихне и не сполучи, после се завъртя и изтича навън.
Вратата се затръшна. Настъпи моментна тишина. Вратата се отвори. Появи се Пиаже, гледайки назад към фоайето. До слуха на Дасен достигна отчетливия звук на затръшващите се врати на асансьора. Пиаже влезе вътре и затвори вратата.