Слънчевата светлина постопли Дасен. Лекият ветрец, в който почти не се усещаше джаспърс погали кожата му и проясни главата му. Той каза:
— Ти не…
— Не е ли ободряващ този въздух? — попита Селадор. Той се спря до ниския парапет на края на покрива. — Така. Оттук можеш да се наслаждаваш на гледката, а аз ще седна на този перваз.
Селадор седна и сложи ръката си върху облегалката на стола на Дасен.
— Предположих, че в онова отделение има микрофон за подслушване — рече той. — Но не вярвам тук да има такива приспособления.
Дасен стисна колелата на стола си, уплашен, че може да се наклони и да го хвърли през покрива. Погледна надолу към павирания паркинг, спрелите коли, ливадата, лехите с цветя, дърветата. Думите на Селадор бавно стигнаха до съзнанието му.
— Микрофон… за… — То се обърна и срещна питащите и развеселени тъмни очи.
— Очевидно още не си дошъл на себе си — каза Селадор. — Това е понятно. Преминал си през толкова тежко изпитание. Очевидно е. Но ще те махна от това място веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш. Гледай да си починеш психически. Преди края на седмицата ще бъдеш в безопасност в някоя нормална болница в Бъркли.
Емоциите на Дасен закипяха, бяха навлезли в спорна зона. Безопасност! Каква окуражаваща дума. Да си тръгне? Той не можеше да си тръгне! Но той трябваше да си тръгне. Навън? Да се върне в онова ужасно място?
— Взимал ли си наркотици, Джилбърт? — попита Селадор. — Изглеждаш… така… така…
— Аз… добре съм.
— Наистина, държиш се доста странно… Нито веднъж не ме попита какво сме открили за нещата, които ни предложи да проучим.
— Какво…
— Относно източника на петролните им доставки може да се каже, че няма нищо особено. Всичко е съвсем нормално… като се имат предвид финансовите им съображения. Сключват сделки с плащане в брой с някакъв независим производител. Министерството на земеделието им е издало за сиренето и другите продукти на кооперацията съвсем чист сертификат. Но комисията за недвижими имоти се заинтересува от факта, че никой друг не може да купува собственост в долината на сантарогийците. Възможно е да се нарушили законите срещу дискриминацията с…
— Не — рече Дасен. — Нещата не са толкова прости.
— Аха! Говориш като човек, който е разкрил тайната им. Добре, Джилбърт, за какво става дума?
Дасен почувства, че в него се е вкопчил вампирът на дълга. Той щеше да изпие кръвта му. Селадор щеше да се нахрани с нея. Дасен завъртя глава.
— Зле ли ти е Джилбърт? Уморявам ли те?
— Не. Ако мисля бавно… Докторе, ти трябва да разбереш, аз…
— Имаш ли някакви бележки, Джилбърт? Може би ще мога да прочета доклада ти и…
— Не… пожарът.
— А, да. Докторът, този Пиаже, спомена нещо, че колата ти била изгоряла. Всичко е било унищожено, предполагам?
— Да.
— Добре, Джилбърт, ще трябва да ни дадеш информацията устно. Разполагаш ли с нещо, което може да ни послужи, за да се справим с тези хора?
Дасен си помисли за оранжериите — детския труд. Помисли си за малцината статистически сантарогийци, разрушени от джаспърс. Помисли си за наркотичното въздействие на продуктите, съдържащи джаспърс. Всичко това можеше да доведе до унищожаването на Сантарога.
— Трябва да има нещо — каза Селадор. — Ти издържа много повече от останалите. Очевидно тук си имал някаква свобода на действие. Сигурен съм, че си открил нещо.
Издържал съм много повече от останалите, помисли си Дасен.
Тази фраза разбули истината. Дасен си представи разговорите, довели до избирането му за този проект и ги видя в съзнанието си, сякаш лично беше участвал в тях. „Дасен има познати в долината — момиче. Може би това е нещото, от което се нуждаем. Това определено ни дава основание да се надяваме, че той ще издържи повече от другите.“
Беше сигурен, че са си говорили нещо такова. Имаше нещо безсърдечно в това и то го отблъсна.
— Повече от двама ли бяха? — попита той.
— Двама? Какви двама, Джилбърт?
— Двама агенти… преди мен?
— Не разбирам накъде…
— Повече от двама ли бяха?
— Е добре… ти си много проницателен, Джилбърт. Да, не бяха само двама. Мисля, че бяха осем или девет.
— Защо…
— Защо не ти казахме? Искахме да те накараме да бъдеш предпазлив, но не виждахме никаква причина да те плашим.
— Но вие сте предполагали, че те са били убити тук… от сантарогийци?
— Всичко беше изключително мистериозно, Джилбърт. Изобщо не бяхме сигурни. — Той се втренчи в Дасен. Очите му бяха широко отворени и изучаващи. — Значи така, а? Убийство. В опасност ли сме в момента? У теб ли е оръжието, което ти…