— Здрасти, комисарю! Засега нищо интересно. Ще се наложи да понарежа тази красавица. Може би тогава ще мога да кажа и нещо по-интересно.
— Кога е настъпила смъртта?
— Някъде между девет и десет и половина, но по-скоро към девет. Макар че още не съм напълно сигурен — застрахова се докторът и най-сетне се справи с непослушните ръкавици. — Трябва да тръгвам, комисарю. Моите покойници ме чакат — засмя се той гръмогласно, вдигна от пода черното си куфарче, с което никога не се разделяше, и се упъти към вратата.
Нямаше нужда да го пита кога ще получат резултатите от аутопсията. Барлие знаеше, че доктор Молие работи бързо и ще му се обади веднага щом свърши.
На вратата на кухнята, от която изнесоха трупа, се показа Льоклерк. Барлие му кимна, инспекторът се приближи и комисарят вече се беше приготвил да му даде разпореждания, но навреме се сети за присъствието на високомерно-тържествения домакин.
— Господин Марше, можете да отидете в столовата при жена си. Струва ми се, че тя преживява твърде тежко случилото се. Няма да е зле да й дадете някакви капки.
А когато Марше се отдалечи, той се обърна към Льоклерк:
— На същата улица живее един обущар. Казва се Бержере. Тичай при него и провери какво е правил синът му днес сутринта. Не се изсилвай и не стряскай хората. Просто учтиво попитай и възможно най-бързо се връщай.
Щастлив, че е. получил конкретно поръчение, Льоклерк се обърна кръгом и полетя към изхода, а Барлие пристъпи към огледа на жилището.
Най-напред надникна през полуотворената врата на столовата. До кръглата маса, застлана с плетена покривка с ресни, седеше госпожа Марше и плачеше. Съпругът й се беше навел над нея и й шепнеше нещо на ухото. Комисарят дискретно се оттегли и натисна дръжката на съседната врата.
Стаята беше много малка. В нея едва се побираха желязното легло с месингови топки, грижливо застлано, малка масичка, стол и шкафче. В тази стая нямаше цветя, но затова пък на стената над леглото бяха закачени изрязани от илюстровани списания цветни фотографии на повече или по-малко разсъблечени момичета. Барлие се приближи до шкафчето и го отвори. Видя книги и тетрадки. Няколко учебника по химия с опърпани корици, двайсетина евтини издания на криминални романи, няколко дебели тетрадки и три броя на „Плейбой“. Помисли си, че вероятно снимките над леглото са изрязани от тези списания. Поразрови книгите, прелисти изпълнените с химически формули тетрадки, огледа още веднъж цялата стая и излезе от нея.
Техниците все още бяха в кухнята. Всичко наоколо беше посипано със сребрист прах. При вида на Барлие те се изпънаха уставно и прекъснаха работата си.
— Не ви ли преча, момчета?
— Не, господин комисар — отвърна най-старшият по чин. — В същност ние вече свършваме.
— В такъв случай аз ще се поразвъртя тук.
Барлие извади лулата си, изпразни я от пепелта в кофата за смет, приседна на кухненското столче, .натъпка лулата с тютюн и я запали.
И кухнята не беше голяма. Край мивката, там, където преди това се намираше тялото на мъртвото момиче, тъмнееше голямо петно от засъхналата кръв. Комисарят се замисли къде ли е спяло това момиче. Но веднага се ориентира. В ъгъла, до стария изподраскан хладилник, имаше сгънато походно легло. Завивките не се виждаха никъде. Сигурно ги прибираха в големия гардероб в антрето. До леглото стоеше малък черен сандък, приличащ на старомодна ракла. И той беше покрит със сребрист прах.
— Какво има в сандъчето?
— Нейните вещи, господин комисар. Нищо интересно. Естествено, прегледахме ги.
Барлие се надигна от масичката и се приближи до сандъка. В него имаше поли, рокли, бельо. Между отделните неща бяха поставени стръкове изсъхнала билка със силна, приятна- миризма. В картонената кутия, сместена в единия ъгъл на сандъка, бяха подредени кокци, напръстник, малка ножичка, черна селска броеница от едри зърна и няколко писма.
Всички писма бяха написани с един и същ старателен, но не особено обработен почерк. Всички започваха еднакво: „Скъпа Анжелик! В началото на моето писмо ти съобщавам, че аз съм здрава, и баща ти, и сестра ти Роза…“
После следваха стереотипни новини за съседите, за кръщавки, сватби и благополучни раждания, за болести и за смъртта на хора и животни.
Загубил желание да чете по-нататък, Барлие постави обратно писмата в кутията, а нея пъхна в сандъчето. После отново седна на столчето и спокойно запуфка лулата си.
Седяха в малкото бистро на улица „Сент Антоан“. Зад прозорците се разстилаше влажен ноемврийски полумрак. Пиеха младо червено вино. Барлие си поръча стриди и салата от скариди и дълго се колеба дали с тях нямаше по-добре да върви чашка коняк. Жавре и Льоклерк не ядяха нищо.