Барлие не разбираше защо фактът, че старият господин Марше се е сражавал край Вердюн, трябваше да обясни суровостта на схващанията на неговия син, но предпочете да запази тези съмнения за себе си. Отпи от виното и запита:
— Не предполагате ли кой може да бъде мъжът?
Марше се замисли, което се изрази в интензивно набръчкване на челото и силно присвиване на очите.
— Нямам представа, господин комисар… Вече ви казах, че и през ум не ми минава с кого може да е ходила… Просто нямам представа…
Той пак помълча, а после се надвеси над Барлие и с фамилиарно приглушен тон добави:
— Вече ви споменах за онези клюки. Някой, вече не помня кой, ми беше казал, че е виждал Анжелик с младия Бержере. Тогава ми се струваше, че подобно нещо е абсолютно невъзможно… Но сега… Вие ще го разпитате, нали?
— Разбира се, господине. Но най-напред искам да поговоря със сина ви.
Марше се изправи, изпъчи се и попита с нескривано възмущение:
— Господин комисар, надявам се, не мислите, че моят син?…
— Господин Марше, не мисля нищо. Просто вашият син е единственият член от семейството ви, с когото още не съм разговарял. Не исках да го разкарвам да идва при нас, затова аз надникнах тук.
— В момента синът ми си е у дома. Ако държите да го видите, господин комисар… — Гласът на собственика на бистрото все още беше изпълнен с недоверие и обида.
— Ще прескоча до него — каза Барлие и бавничко допи виното си.
Вратата му отвори госпожа Марше, която поздрави Барлие като стар познат, но и тя се вкамени, когато разбра целта на посещението му. Заведе го до стаята на Луи, без да каже нито дума повече. Пред вратата се спря и почука. Барлие си помисли, че самият той никога не чука, преди да влезе в стаята на дъщеря си.
По външност младият Марше никак не приличаше на родителите си. Висок, слаб, с изразително нервно лице, младежът беше облечен в тъмновишнев пуловер и протрити джинси. Той хвърли към Барлие несигурен поглед и преглътна.
— Казвам се Пиер Барлие и съм комисар от криминалната полиция. Бих искал да поговоря с вас за случилото се нещастие… Мога ли да седна?
— Заповядайте, господин комисар. Веднага ви познах. Виждал съм много ваши снимки във вестниците.
Комисарят седна и извади лулата си.
— Приятно е тук… Вие няма ли да седнете?
— Предпочитам да стоя, господин комисар. Обичам да разговарям прав.
— Както ви е удобно — съгласи се Барлие, — на мен лично това никак не ми пречи.
Помълча, а после започна направо:
— Анжелик е била бременна.
Разтрепераните ръце на Луи внезапно замряха.
— Да няма… грешка?
— Не, абсолютно сигурно е. Била е в третия месец. Това изненадва ли ви?
Луи не отговори, но по лицето му пробяга сянка.
Барлие запали лулата си и продължи със същия тон:
— Да сте правили опити да я ухажвате?
— Господин комисар — повиши тон Луи, —
89
как можете да допуснете подобно нещо? Аз и това момиче?!
— Защо? Не обичате ли момичетата, Луи? Аз на вашите години…
— Аз изобщо нямам време да се занимавам с момичета. Трябва колкото се може по-бързо да се дипломирам. Виждате, нашият дом не е от заможните… Баща ми…
Барлие въздъхна тихо:
— Мога да си представя що за човек е баща ви. Знам, че не би ви похвалил, ако търчите подир момичета, вместо да залягате над книгите. Но младостта си има свои закони. Нали не искате да ми внушите, че жените изобщо не ви интересуват, впрочем…
И Барлие посочи с лулата си изрязаните от „Плейбой“ снимки над леглото.
— Возите ли понякога на мотора си момичета?
— От време на време. Колежки от университета — призна Луи, леко зачервен. — А тези снимки…
— Ох, не се оправдавайте — усмихна се Барлие, — та аз познавам живота. За съжаление по мое време нямаше „Плейбой“ и ние трябваше да се задоволим с цветните картички, които се продаваха скришом около площад „Пигал“. Преди да се оженя, имах цяла колекция от тях. После жена ми ги изгори…
Той помълча и пак повтори въпроса си:
— Е, как беше наистина? Имали ли сте някакво вземане-даване с Анжелик?
Луи се отпусна тежко на леглото и започна нервно да пука пръстите си. „Също като майка си“ — отбеляза си мислено Барлие.
— Господин комисар, може би няма да ми повярвате, но аз наистина дори не съм се опитвал да ухажвам Анжелик. Без съмнение тя беше хубаво момиче, но в нашето семейство такова нещо е просто невъзможно. Баща ми не би го допуснал, а и майка ми си отваря очите на четири…
— Значи, дори не сте се опитвали?
— Не, господин комисар. И през ум не ми е минавало.
Барлие мина на друга тема:
— А да сте забелязали да е била близка с някого?