По лицето на младежа отново пробяга почти неуловима сянка.
— Не, господин комисар. Тя изобщо не ми правеше впечатление. Анжелик беше, как да се изразя… беше почти незабележима. Е, разбира се, виждах я да се върти из къщи, да чисти, да готви и така нататък, но тя просто не се набиваше в очи. Отнасях се към нея като към…
— Като към домашните електроуреди — подсказа му Барлие.
Младежът отново се изчерви:
— Определението ви е грубо, но вярно — май че точно така беше.
Комисарят въздъхна.
— Добре тогава… Но вие не може да не сте забелязали нищо, пък макар и несъзнателно. Как например се държеше тя през август? Сравнително неотдавна…
— През август ли? Защо пък през август? — дръпна се Луи и поруменя още повече.
— Бременността е от три месеца, господине — търпеливо му обясни комисарят, — затова ви питам за август. Апропо — той изведнъж се оживи — тогава тя у вас ли беше? Или всички бяхте заминали?
Луи дълго мълча и на Барлие му стана жал за момчето. Помисли си, че ако неговият син не беше починал още като бебе, сега щеше да бъде малко по-голям от младия Марше. И му стана съвестно, че го измъчва с въпроси, на които този симпатичен, нервен младеж няма никакво желание да отговаря.
— През август… така… през август, господин комисар, тя беше тук. Обикновено ние не заминаваме през лятото на курорт. Не е за нашия джоб. Баща ми казва, че курортите и ваканциите са само за мързеливците и безделниците…
— И вие ли не отивате никъде през ваканциите? — В гласа на комисаря звучеше съчувствие.
— Естествено, когато бях по-малък, ходех. На лагери и колонии. Тази година си останах в Париж. Имах един невзет изпит… нали разбирате. Само майка ми замина за петнадесетина дни. При сестра си, на село…
Пак млъкна и се замисли. Погледът му пробяга някъде зад гърба на Барлие и застина там неподвижен.
— И не забелязахте ли през август някаква промяна в поведението на Анжелик? Не си ли спомняте?
— Не, господин комисар. Нищо не си спомням. Луи се беше овладял напълно. Гласът му беше
сух, а погледът — все така втренчен в една точка на отсрещната стена.
— Много жалко — рече Барлие. — А сега един въпрос от друго естество. Чиста формалност — побърза да добави той. — От колко часа бяхте вчера на лекции? Доколкото знам, излезли сте от къщи около осем…
Лицето на младежа побеля. Отново почна да пука пръстите си.
— Наистина излязох от къщи около осем, но не отидох на лекции. Просто вчера не бях в университета.
— Среща с момиче ли имахте?
— Не. Главата ме болеше. Реших да се поразходя.
— В такова време?
— Обичам да се разхождам, когато вали. Господин комисар! — избухна той изведнъж. — Нямам алиби! Защо не ме арестувате?! Какво чакате? Внушили сте си, че съм съблазнил Анжелик, а после, страхувайки се от скандала, съм я убил, нали? Добре, защо още не ми слагате белезниците?!
— О, за това винаги ще се намери време — отвърна спокойно комисарят и се усмихна на младежа.
— Тук е! — докладва Жавре. — Льоклерк го доведе преди два часа. Оставихме го да поседи, та дано поомекне. Ще го разпитате ли, шефе?
Барлие бавно разкопчаваше палтото си.
— Да, веднага ще поговоря с него. А ти през това време ми свърши една работа. Вземи когото искаш да ти помага и провери няколко неща.
Почакай, ей гега ще ти напиша всичко на листче, ла не забъркате някоя каша.
Топ съблече балтона си и го закачи. Седна зад бюрото, откъсна от бележника си един лист и със своя едър, старателен почерк, за който като ученик винаги получаваше похвали, написа няколко поръчения.
— Вземай и гледай да не го загубиш. А сега ми дай тоя младок.
Синът на обущаря Бержере нямаше вид на достатъчно омекнал. Взираше се в Барлие с остър поглед и лесно можеше да се отгатне, че се гласи да изригне вулкан възражения. Носеше джинси и червено яке от изкуствена кожа. Косата му беше дълга и отдавна немита.
Барлие заби очи в папката, която беше сложил пред себе си на бюрото. Документите в нея нямаха нищо общо с личността на младия Бержере, нито с убийството на улица „Сент Антоан“, но нямаше защо младежът да го знае.
— И така — започна по едно време комисарят, като затвори папката. — Пак се срещнахме.
— Никога през живота си не съм разговарял с вас — измърмори младежът.
— С мен лично не — съгласи се сговорчиво Барлие, — но си имал работа с полицията.
— И какво от това?
— Нищо, съвсем нищо. За какво си лежал?
— Ами нали там всичко е написано — Бержере посочи с пръст към папката на бюрото, — защо да си чешем езиците напразно.
— Искам да го чуя от теб. И не те съветвам да ми се перчиш. Като преживееш толкова години, колкото лазарника имам аз, ще разбереш, че не си струва да се дразнят полицаите. А засега просто ми повярвай, че е така.