— Да не е фалшива? — попита той.
— Не… Но разберете, не ви познавам и не знам какви са ви парите.
— Разбира се. И аз самият бих постъпил така.
Пъхайки разписката и петте долара в джоба си, той се запъти към изхода.
— Ей! — повиках го аз. — Бързате ли?
— Не — той се спря и ме погледна учудено. — Не бързам. Но вие получихте двайсет за пет. Работата е свършена. И край.
— Всичко е наред, работата е свършена. Няма ли да изпием по чаша кафе?
Той се поколеба.
— Аз плащам — казах му аз. — Хайде да пием кафе.
— А няма ли да поискате да развалите сделката? — обезпокои се той. — Имам разписка. Всичко е заверено. Аз ви дадох двайсет долара, а вие на мен — пет. Работата е свършена.
— Свършена, свършена — говорех аз, подбутвайки го към свободна маса. — Всичко е оправено, подписано, заверено и проверено. Никой не иска обратното. Просто искам да ви почерпя с кафе.
Въпреки слоя мръсотия, покриващ лицето му, видях, че то се проясни.
— Не искам кафе. Бих хапнал гъбена супа.
— Прекрасно, прекрасно. Супа, кафе — все едно. Аз ще пия кафе.
Седнах срещу него и започнах да го изучавам. Той се прегърби над чинията и бързо започна да хвърля в устата си лъжица след лъжица — жив пример на негодник, който от сутринта не е слагал в устата си нито троха.
Такъв тип трябва да се търкаля пиян пред вратите, опитвайки да се защити от полицейската палка. И мястото му е в кръчмата, а не в приличен хотел, и не му прилича да ми продава двайсет долара за пет, и да яде като порядъчен човек гъбена супа.
Но това се налагаше. За телевизионното предаване, което бяха измислили, той бе дяволски подходящ актьор. По-добър за никакви пари не би могъл да намериш, само напразно ще си хвърлиш доларите.
Типът така добре играеше ролята на просяк, че хората щяха да му се смеят в лицето, когато им предлагаше да участват в някакъв печеливш бизнес.
— Може би ще купите още нещо? — попитах го аз.
Той замря с поднесена към устата лъжица и подозрително ме изгледа.
— Например?
— Е, не знам. Може би ще поискате да се сдобиете с десет долара за петдесет? Или с двайсет за сто?
Замисли се тоя тип. След това отново се нахвърли върху супата.
— Не е работа! — презрително подхвърли той. — Нима това е работа?
— Много моля да ме извините! Само попитах, за всеки случай. Изобщо не искам да печеля от вас.
Запалих цигара и млъкнах. Събеседникът ми свърши с храненето, вдигна мръсната си физиономия от чинията и избърса устните си в хартиената салфетка.
— Искате ли да купите още нещо? Засега съм тук и разполагам с време. Ако имате някакви интересни предложения, бихме могли веднага, както се казва, без да се отдалечаваме от касата, да оформим всичко.
Той смачка хартиената салфетка и я хвърли в чинията. Салфетката се намокри — той бе изловил само гъбите, а бульона беше оставил.
— Мостът през пролива Златните врати — изведнъж предложи той.
Изпуснах си цигарата.
— Какво?
— Мостът през пролива Златните врати. В Сан франциско. Ще платя за него… — той замислено се загледа в тавана. — Да кажем, 125 долара. Сто двайсет и пет долара. Парите веднага.
— А защо именно този мост? — като идиот попитах аз.
— Защото ми трябва. Попитахте ме какво искам да купя още и ви отговарям — моста през пролива Златните врати.
— А защо не моста „Джордж Уошингтън“? Той е тук — в Ню Йорк, на реката Хъдзън. Защо ще купувате мост на Запад?
Той се усмихна, като че отдаваше необходимото на хитростта ми.
— Не — каза, мърдайки лявото си рамо. — Знам какво искам. Моста през пролива Златните врати в Сан франциско. Ако искате — продавайте, ако не искате — недейте.
— Съгласен съм. Нека да бъде както искате — отстъпвам. Но имайте предвид, че мога да ви продам само моята част от моста — само това, което ми принадлежи.
Той кимна.
— Необходима ми е разписка. Пишете.
Написах разписка. Всичко се повтори по същия начин. Аптекарят завери разписката, мушна печата в чекмеджето и се обърна. Ексар отброи шест двайсетарки и една петарка от дебелата пачка банкноти, които пропукваха като колосани. Слагайки я в джоба на панталоните си, той отново се насочи към изхода.
— Може би още кафе — попитах го аз. — Или искате супа?
Той озадачено ме изгледа и като че ли потрепери.
— Откъде накъде? Искате още нещо ли да ми продадете?
Свих рамене.
— А вие ще купите ли? Кажете какво точно и ще уредим работата.
Времето течеше, но не съжалявах. Изкарах сто двайсет и пет долара за петнайсет минути. По-точно малко по-малко — нали платих на аптекаря и още за кафето и за супата. Впрочем това бяха необходими разходи, напълно нормални. Не съжалявах.