Грабнах парите и се хвърлих след него.
— Може би още нещо?
— Нищо — отговори той. — Край. Работата е свършена.
— Разбирам, но бихме могли да намерим нещо друго, някоя друга стока.
— Няма да търсим нищо друго. Работата е свършена.
По гласа му познах, че нещата стоят точно така.
Спрях се и загледах как блъска въртящата се врата. Той излезе на улицата, зави наляво и тръгна толкова стремително, като че ли дяволски бързаше.
Работата е свършена. О’кей. В портфейла ми лежаха три хиляди двеста и тридесет долара, които бях спечелил за тази сутрин.
Но правилно ли действах? Наистина ли това беше максималната сума, предназначена за мен по сценарий? И доколко се бях приближил до нея?
Един мой познат — Морис Барлап, може би ще ми помогне да се оправя в тази история.
Морис като мен се занимаваше с бизнес, но с бизнес от съвсем друг вид — той беше театрален агент и познаваше работата си като петте си пръста. Вместо да пробутва меден проводник или да кажем, да урежда на някого парцел в Бруклин, той търгуваше с таланти. Продаваше група артисти на планински хотел, пианист в бар, конферансие за театрален наблюдател, комик в нощна радиопрограма. Позвъних му от автомат и го попитах за телевизионната викторина.
— Така че искам да разбера…
— Няма нищо за разбиране — отряза ме той. — Няма никаква викторина, Барни.
— По дяволите, Морис, има. Ти просто не си разбрал.
— Няма такова представление. Не се подготвя и не се репетира, няма нищо такова. Помисли си — до началото на предаването се харчат маса пари — необходим е сценарий, необходимо е телевизионно време. А преди да се купи времето, режисьорът подготвя рекламата. И когато започнат да ми звънят за изпълнителите, толкова съм се наслушал за предаването, че ушите ми запищяват. Знам какво говоря, Барни, и щом ти казвам, че такова представление няма, значи няма.
Беше дяволски уверен. Неочаквано в мозъка ми се промъкна една безумна мисъл. Не. Не може да бъде. Не.
— Значи това е, както казва Рикардо, вестникарска работа или университетско изследване?
Той се замисли. А аз стоях в задушната телефонна кабина и чаках — Морис имаше глава на раменете си.
— Тези дяволски документи, всичките тези разписки — вестниците и университетите не работят така. И не прилича на някакво чудачество. Мисля, че са те измамили, Барни, не зная за какво и как, но са те измамили.
Тези думи ми бяха достатъчни. Морис Барлап чувства измамата от пет километра. Той не бърка. Никога. Можех да му се доверя.
Окачих слушалката и се замислих. Безумната мисъл отново се върна и избухна като бомба в мозъка ми.
Банда космически пришълци са решили да завладеят Земята. Може би са решили да организират колония, а може би курорт, дявол ги знае. Имат си съображения за това. Достатъчно силно и високоразвити са, за да превземат Земята със сила. Но не искат да правят това незаконно, необходима им е юридическа обосновка.
Точно така. Може би на тези бандити им е било нужно само да получат от един правомощен представител на човешкия род къс хартия за предаването на Земята. Нима това е истина? Какъвто и да е къс хартия? Подписана от когото и да е?
Пуснах монета в автомата и набрах номера на Рикардо. Нямаше го в колежа. Обясних на телефонистката, че работата ми е много важна и тя ми отговори: „Добре, ще се постарая да го открия.“
Всичките тези номера, мислех си аз, мостът през пролива Златните врати, проливът Ересун — всичко това са уловки, както продажбата на двайсетарка за петарка. В действията на бизнесмена има един ясен признак — щом той прекъсва всички преговори, затваря бараката и си отива, значи е получил онова, което е искал.
Ексар е искал да получи Земята. Всичките тези допълнителни права върху Луната са били най-чиста глупост! Той е измислил този номер, за да ме обърка и да спечели повече.
Да, Ексар ме измами. Като че ли специално бе изучавал стила ми на работата. Като че ли му е било необходимо да купи именно от мен.
Но защо от мен?
И какво означаваха тези дрънканици за правомощията ми в разписките, какво, дявол да го вземе, означава това? Не притежавам Земята, не се занимавам с покупко-продажба на планети. Трябва да притежавате някоя планета, за да можете да я продадете. Такъв е законът.
Но какво продадох на Ексар? Нямам никакви недвижими имоти.
Може би те ще се опитат да ми вземат кантората, да заявят правата си върху част от тротоара, по който ходя, или да поискат да получат стола ми в кафенето, където си пия кафето?
Това ме върна към началния въпрос: кои са ТЕ? Кои, по дяволите, са ТЕ?