— А какво ще стане с етиката? — грубо ме прекъсна той. — Нали имам клиент?
— Я вижте кой говори за етика! А да купиш цялата тази проклета Земя само за две хиляди и седемстотин долара? И това наричате етика?
Сега пък той се ядоса. Постави куфара си на пода и удари с юмрук по дланта си:
— Не, това наричам бизнес, сделка. Аз предлагам — вие се съгласявате. Вие си отивате щастлив, преуспели сте. И изведнаж без никакъв повод тичате обратно, скубете коси и заявявате, че не сте искали да продавате толкова много за толкова малко. Що за работа! Аз си имам своя етика — не подвеждай клиента заради някакъв си лигльо.
— Не съм лигльо! Просто съм дребна риба и едва връзвам двата края. Какво съм в сравнение с големите бизнесмени, които знаят как да ме въртят на пръста си!
— Ако можехте да въртите някого на пръста си, нямаше ли да се възползвате от това?
— Но не по този начин. Не се смейте, Ексар, така е. Не бих измамил инвалид. Не бих подлъгал някой мухльо от жалка кантора да ми продаде планетата.
— Но вие я продадохте — каза той. — Тази разписка е валидна навсякъде. А техника, за да я подкрепим със сила, имаме достатъчно. Когато моят клиент стане собственик на документите, ще настъпи краят на човешката раса, тя ще бъде „капут“, забравете за нея. И вие ще бъдете изкупителната жертва.
В стаята беше горещо и бях станал вир вода. Но ми олекна на сърцето. Ексар все пак се реши да преговаря. Усмихнах се.
Лицето му леко порозовя под мръсотията.
— Какво предлагате? — попита той. — Назовете някаква сума.
— Назовете я вие. Вие продавате, аз купувам.
— Хм — нетърпеливо изхъмка той и ме отблъсна. Оказа се як тип. Затичах след него към асансьора.
— Колко искате, Ексар? — попитах аз, когато вече пътувахме надолу.
Той вдигна рамене.
— Аз имам планета и вие искате да я купите. Затънали сте. Сам затънахте и сам се измъквайте.
Виж го ти свинята. За всичко има готов отговор.
Той върна ключа и ние отново се озовахме на улицата. Вървяхме по Бродуей и аз му предложих три хиляди двеста и тридесет долара, които бях получил от него, а той отговори, че няма да се изхрани, ако купува и продава на една и съща цена. — Три хиляди и четиристотин — предложих аз. — Тоест, искам да кажа три хиляди четиристотин и петдесет. — Той даже не си обърна главата.
Ако веднага не кажех някаква сума, каквато и да е, това щеше да бъде краят.
Затичах се.
— Ексар, стига сме се дърпали за носовете, моят и без това е достатъчно дълъг. Назовете сумата. Каквато и да е, щея платя.
Това подейства.
— Наистина ли? И няма да ме излъжете?
— Как бих могъл да ви излъжа?! За мен няма друг изход.
— Става. Ще ви помогна да се измъкнете и на мен ще ми е по-лесно — няма да се мъкна до клиента си. Но как да направим така, че всички да са доволни — и вие да не сте засегнат и аз да не остана с празни ръце? Нека тогава бъде точно осем хиляди.
Осем хиляди — това беше почти всичко, което имах в банката. Той знаеше точно колко имам по сметка — до последната вноска.
Знаеше също и мислите ми.
— Ако си решил да имаш работа с някой човек — говореше той между пристъпите на кашлицата, — трябва да направиш някои справки за него. Имате осем хиляди и малко отгоре. Това не е толкова много за спасяването на собствената ви шия.
Избухнах.
— Не е толкова много? Е, тогава ще разговарям по друг начин с теб, филантроп нещастен, благодетел проклет! Нищо няма да ти отстъпя! Или съвсем малко! Но нито един цент няма да ти дам — нито за Земята, нито за нещо друго.
Един полицай се приближи да види защо съм се разкрещял и ни помоли да се умирим, преди да е отминал.
„Помощ! Полиция! Пришълците ни нападат!“ — едва не изревах аз. В какво ли щеше да се превърне улицата, на която стояхме, и нямаше ли тогава да убедя Ексар да се откаже от разписката?
— Да предположим, че вашият клиент завладее Земята, размахвайки разписката ми — тогава ще ме обесят на първия попаднал им клон. Но аз имам само един живот и този живот е покупко-продажбата. А не мога да купувам и продавам без капитал. Отнемете ми капитала и ще ми е все едно кой ще владее Земята и кой не.
— Кого, дявол да ви вземе, се опитвате да излъжете? — попита той.
— Никого не се опитвам да излъжа. Честна дума, така е. Отнемете ми капитала и ще ми е все едно дали съм жив или мъртъв.
Това беше последната капка лъжа, която препълни чашата. Повярвайте ми, когато чуруликах тези трели, в очите ми се бяха появили съвсем истински сълзи. Колко ми трябват, бил искал да знае — петстотин долара? Отговорих, че и един ден не бих могъл да издържа без седем пъти по-голяма сума. Той се поинтересува дали наистина искам да откупя тази проклета планета или днес имам рожден ден и очаквам от него подарък?