Чудейки се кому да вярва, на какво да се опре след това смазващо разочарование, Надежда прекарва нощта, като трепери и негодува, преди да дойде до заключението, че никоя любов не е вечна и че Чайковски ще се върне при нея не защото го издържа, а защото го обича, защото той обича музиката, а в неговите очи Надежда е музика в образа на жена. Всъщност на какво основание да го упреква в измяна? Каква му е? Съпруга, сестра или майка, за да осъжда поведението му? Най-много като любител на музиката може да му се оплаче от някоя фалшива нота при изпълнение на композицията. Но като се замисля, тази лека критика є се струва твърде опетнена с някакъв остатък от злопаметност, която би искала да надвие от гордост. Повече суеверна отколкото вярваща, тя избира християнското решение, за да опази бъдещите си връзки с този обезумял Чайковски. Изчаквайки да мине бракосъчетанието на 6 юли 1877 г, в черквата „Свети Георги“ в Москва, пише на Чайковски на 19 юли с ангелско смирение: „Получавайки последното ви писмо, се зарадвах както винаги, но след като започнах да го чета, сърцето ми се сви от съчувствие и мъка по вас, мой скъпи, мой прекрасни приятелю! Защо трябва да се натъжавате и тормозите така? Лесно е да се излекува такава мъка и не си струва да се измъчвате. Заминете да се лекувате, радвайте се на природата, на заобикалящото ви спокойствие, на щастието си и си спомняйте от време на време за мен […]. Радвайте се и бъдете щастлив. Не забравяйте тази, която ви обича с цялата си душа. Надежда фон Мек.“
Без съмнение той се е страхувал да не би известието за годежа му да накара баронесата да прекрати всички връзки с него и следователно да секне главният извор на доходите му, защото я засипва с благодарности за разбирането, което тя проявява, и я уверява, че ако закъснеела с отговора си, щял да „полудее от отчаяние“. Трябва веднага да замине с жена си и тъща си да прекара лятото в една къщичка в околностите на Москва. Но нека Надежда бъде спокойна. През всичките дни ще мисли за нея и ще є описва най-подробно първия си опит на женен човек. И така, без да иска, Надежда се вижда поканена да бъде невидим свидетел на семейните свади. Дали Чайковски, за когото винаги е смятала, че стои над обикновените смъртни, ще се окаже също така долен любител на млада плът? Музиката няма ли да е достатъчна, за да го предпази от низките апетити към секса? Този, когото смяташе за единствен, не струва ли все пак повече от другите? Тя няма дълго да си задава този въпрос. Още на 23 юли 1877 г. той є изпраща от Киев едно отчаяно писмо: „Надежда Филаретовна, ето накъсо всичко, което преживях от 6 юли насам, т, е, от деня на сватбата ми. Както вече ви бях писал, не се ожених, за да се подчиня на трепета на сърцето, а поради странно стечение на обстоятелствата, което не мога да си обясня. […] Веднага след края на церемонията, когато останах сам със съпругата си и с пълното съзнание, че ще ни бъде съдено да бъдем неразделни, почувствах изведнъж, че тя не ми вдъхва дори най-обикновено приятелство, а дори ми е противна в истинския смисъл на думата. Почувствах, че ако не самият аз, то поне единствената стойностна част от моя „аз“, т, е, музикалността, е загубена завинаги. Бъдещето ми изглеждаше като жалко състояние на вегетиране и като най-нетърпимата и мъчителна комедия.“
Прочитайки признанието за това физическо и морално отвращение от едно същество, което е пожелало да притежава прочут човек само от тщеславие, Надежда фон Мек вкусва с наслада виното на отмъщението. Натрапницата, мисли си тя, е разобличена и почти пропъдена. Това, от което се е страхувала най-вече – идването на една „истинска жена“ в живота на Чайковски и размиването на неговия гений в едно ново семейно щастие, – всичко това е било само един кошмар. Бояла се е да не бъде отстранена като при музикалната игра, при която последният остава без стол. А всъщност другата остава без стол за красивия си задник. Надежда е готова да се разсмее. Но как Чайковски ще понесе удара от това необходимо разочарование? Четейки следващите редове, Надежда изпитва страх от голямата мъка, която той описва: „Съпругата ми не е виновна пред мен. Не ме е заставила да се свързвам с нея чрез женитба. Следователно би било нечестно и жестоко да є покажа, че не я обичам и че я считам за непоносим товар. Не ми остава друго, освен да я заблуждавам. Но да заблуждаваш цял живот, това е най-ужасното мъчение и как би могло при тези условия да се мисли за работа? Изпаднах в отчаяние, още повече че нямаше никой край мен, за да ми помогне. Започнах горещо да желая смъртта си. Но имам тази слабост, ако това би могло да се нарече слабост, че обичам живота, обичам работата си, бъдещите си успехи. Най-сетне не съм казал още всичко, което искам да кажа, преди да се пренеса във вечността!“