Успокоена от твърдостта, с която Чайковски си представя провалянето на брака си, Надежда фон Мек напуска имението си в Браилов, за да се отправи на едно от обичайните си пътувания в Европа. Тези пищни пътувания са за нея случай да промени временно живота, хоризонта и почти националността си, докато по-бедните хора са осъдени да седят като паралитици в своите кресла. Нищо не я подмладява така, както мисълта да избяга, да забрави, да разруши мостовете. Но дори във Виена тя се интересува от промените в настроенията на своето гениално протеже, запитва го за операта му „Евгений Онегин“, върху която той неуморно работи. Уверява го, че не е заслепена, като го счита за свръхсъщество, и че всяко негово писмо е за нея глътка въздух, от която се нуждае сред зловонното човечество… Няколко дни по-късно, пристигнала в Беладжо на Лаго ди Комо, тя подновява уверенията си в платоническа любов и казва, че наблюдавайки тези спокойни и бистри води, тези забулени в мъгла планини, тези кипариси и мирти под прозореца си, чува неговата музика. Писма от Чайковски я очакват в Неапол, Флоренция и Венеция, където тя трепери от студ. Но това не є пречи да се възхищава още повече от фееричния град, почиващ върху вълните като върху мечта от тишина и спомени. Дори съветва Чайковски да дойде веднага в Италия. Не за да се присъедини към нея, защото държи преди всичко да остане за него нематериална и неуловима като музиката, а за да се наслади без нея на гледките, на които тя се възхищава без него. Смята да се върне в Москва на 15 октомври. Защо той да не „грабне щафетата“, като отпътува по същото това време за Неапол в нейно отсъствие?
Свикнала да организира живота на другите, както и своя, тя не предполага, че ще бъде чута. Единствено я занимава мисълта дали Чайковски ще направи това пътуване сам или с жена си. Останала без отговор, тя се завръща в Москва и намира писмо от Чайковски, изпратено от Кларан, Швейцария, на 11 октомври 1877 г. Отваряйки плика, очаква да открие нови перипетии от този нескончаем брачен роман. И не се излъгва.
IV
Надежда фон Мек напразно се мъчи да си представи страданията на Чайковски, напълно подчинен на една съпруга, която не може нито да уважава, нито да пожелава. Това, което описва в писмото си, надминава всичко, което си е представяла. След като напразно се е мъчил да приема в къщата си тази жена, която го кара да настръхва само като я гледа, той решава, че самоубийството е „единственият разумен изход от отчаянието му“. Но когато с една съдбоносна телеграма го повикват в Санкт Петербург, където трябва да се представи наново операта „Ковачът Вакула“, хладно приета още при създаването є, той се втурва, щастлив да се освободи за известно време от Антонина Ивановна, която всъщност няма за какво точно да упреква. Още при слизането му от влака го посреща брат му Анатол, така въодушевен, че той не може да се въздържи да не му разкаже най-подробно в каква лъжа и подлост живее, откакто се е оженил. След тази разтърсваща изповед изпада в нервна криза и губи съзнание за няколко дни. Това внезапно заболяване толкова обезпокоява Анатол, че без да пита някого, взима енергично решение. Когато брат му идва на себе си, оставя го на грижите на лекарите, заминава за Москва, среща се с Антонина, убеждава я да се съгласи на една почтена спогодба и уговаря Николай Рубинщайн да разпространи слуха за временното неразположение на Чайковски, което изисква прекъсване на лекциите му в Консерваторията. Решено е да се осигури режим на почивка на болния, брат му да го отведе в чужбина, а Антонина да отпътува сама за Одеса. Това решение има преимуществото да позволи на двамата съпрузи да размислят всеки за себе си за бъдещето и да избегнат скандала от внезапното скъсване след едва тримесечен съвместен живот. Пристигнал в Кларан, Чайковски има усещането, че се съвзема. „Сега – пише той на Надежда – се намирам сред прекрасна природа, но в ужасно морално състояние. Какво ще стане след това? Твърде е възможно да не мога да се върна в Москва. Не искам да виждам никого. Страх ме е от всички и освен това не съм способен да работя. Всъщност няма никъде място в Русия, където да мога да се приютя. Боя се даже да отида в Каменка. Освен семейството на сестра ми, която е вече майка на голямо момиче, там се намира и многочленното семейство на свекърва є, нейните братя и много други хора. Как ще ме погледнат? И какво ще им кажа? Всъщност не мога да търпя да говоря с когото и да е и за каквото и да е.“