Стигнала до тази най-важна фраза, Надежда изпитва гняв, тъга и срам. Чувства се едновременно предадена от този, когото е смятала изцяло покорен, и трогната от наивността и уязвимостта, характерни за мъжете пред въздишките на някаква глупачка. След като се е посъвзела, продължава четенето с повече снизходителност, но без да се примири с неизбежното. „Не мога да ви изкажа ужасните чувства, през които преминах в първите дни, последвали тази вечер – пише още Чайковски. – И това е разбираемо. Да си живял до тридесет и седем годишна възраст с отвращение към женитбата и да попаднеш поради обстоятелствата в положението на годеник, отгоре на всичко съвсем не влюбен в бъдещата си съпруга, е много тежко изпитание. Трябва да преобразиш напълно начина си на живот, да бдиш над спокойствието и благоденствието на човека, с когото си се свързал, а за един ерген, скован в своя егоизъм, е направо трудно. За да се нагодя към тази мисъл и да свикна да гледам трезво на бъдещето, реших да не променям първоначалния си план и да замина за един месец на село, въпреки всичко. Така и направих. Спокойният селски живот в един кръг от много симпатични хора, прекрасната природа произведоха върху мен най-здравословен ефект. Реших да не бягам от съдбата си и да виждам в срещата си с това момиче предопределение. Освен това от опит зная, че много често събитията, които в началото ни плашат, се оказват после благотворни и обратно – може да се разочароваш от последиците на някои събития, от които си се надявал да получиш благоденствие и много щастие. Да става каквото ще! А сега бих желал да ви кажа няколко думи за бъдещата си съпруга.“
Прочитайки това обещание за описание, Надежда е нащрек. Ето я лице в лице със „съперницата“ си. С всяка дума силуетът на непознатата се изяснява. „Тя се казва Антонина Ивановна Милюкова (Аня за близките) – посочва Чайковски. – На двадесет и осем години е и е доста красива. Репутацията є е безукорна. От стремеж към независимост досега е работила, въпреки че има майка, която я обича нежно. Много е бедна, а образованието є не надхвърля средното ниво (завършила е Елисаветинския институт). Изглежда, че е много добра и способна на безусловна привързаност. Сватбата ни ще се състои в следващите дни. Не знам какво ще стане после, но се съмнявам, че ще мога да отида да се лекувам. Трябва да се погрижим за обзавеждане на жилището ни.“
Объркана от тази лавина от обезкуражаваща информация, Надежда изумена дочита края на писмото. Тук Чайковски говори пак за операта си „Евгений Онегин“, за гения на Пушкин, когото защитава срещу критиките на Надежда, за симфонията, която є е посветена, и за неизменната благодарност, която изпитва към нея заради многобройните є „добрини“. За щастие последните редове изкупват многото оскърбления от първите страници. „Колко бих бил щастлив – заявява той – да мога един ден да ви докажа не с думи, а с дела целия обхват на моята признателност и любов към вас! За съжаление имам само едно-единствено средство за това – музикалното ми творчество.“ В някакво неверие Надежда си казва, че Чайковски подслажда горчивия сладкиш, който току-що є е поднесъл, за да го преглътне, без много да примигва. Тя почти ще му се разсърди за този закъснял израз на любов и признателност. Ала той вече искрено подхваща онова, което предизвиква у него най-голяма тревога: „Сбогом, моя скъпа и прекрасна приятелко. Пожелайте ми да не се оставя да ме прекършат промените, които ще настъпят в живота ми […]. Ако се женя без любов, то е, защото обстоятелствата ми попречиха да постъпя другояче. […] След като насърчих нейните чувства с отговори и посещение, трябваше да постъпя, както направих. При всички случаи пак повтарям – съвестта ми е чиста. Не я излъгах и не є изневерих. Казах є какво може да очаква от мен, както и това, на което не може да разчита. Моля ви да не съобщавате на никого обстоятелствата, които ме доведоха до женитба, никой не е в течение освен вас.“