— Убийство, Уотсън. Тънко обмислено и хладнокръвно убийство. Не ме питай за подробности. Моята примка се стяга около него така, както неговата около сър Хенри, и с твоя помощ той е вече почти в ръцете ми. Сега има само една опасност: да не би той да нанесе удара си, преди ние да сме готови да нанесем нашия. Още един или най-много два дни и всичко ще свърши, а дотогава бди над сър Хенри така, както любеща майка бди над болното си дете. Днешната ти мисия излезе успешна и при все това щеше да направиш по-добре, ако не го беше оставял. Слушай!
Един страхотен писък, един продължителен вик, пълен с ужас и болка, разкъса тишината на тресавището. Този страшен крясък смрази кръвта в жилите ми.
— Боже мой! — прошепнах аз. — Какво е това? Какво може да значи?
Холмс беше вече скочил и аз видях в отвора на колибата тъмните очертания на атлетическата му фигура. С приведени рамене и протегнат врат той се взираше в тъмнината.
— Шшшт — изсъска той. — Тихо.
Викът се чу ясно, защото беше много силен, но той идваше някъде отдалеч из мрачната пустош. Но ето, той отново долетя до слуха ни, по-близък, по-силен и по-настойчив отпреди.
— Къде е това? — прошепна Холмс и по трепета в гласа му разбрах, че и той, човекът от желязо, е потресен до дъното на душата си. — Къде е това, Уотсън?
— Мисля, че там — и аз посочих в тъмнината.
— Не, нататък.
Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега още по-близък и силен. И един нов звук се примеси с него — тихо, неясно хриптене, приятно и при все това страховито, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен ромон на морето.
— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано само не е твърде късно!
Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Сега, право пред нас, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши потискащата тишина на безветрената нощ.
Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.
— Той ни изпревари, Уотсън. Закъсняхме твърде много. — Не, не! Не може да бъде!
— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си. Но заклевам се, ако най-лошото се е случило, ще отмъстим!
Ние тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, промъквахме се през бодливите храсти, пухтяхме нагоре по височините и после се втурвахме надолу, придържайки се винаги към посоката, от която беше дошъл този страхотен вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато около себе си, но гъст мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на тази печална шир.
— Виждаш ли нещо?
— Нищо.
— Чакай! Какво е това?
Нисък стон долетя до нас. Там значи, вляво! От тази страна един скалист хребет завършваше с отвесна канара, която стърчеше над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Това беше проснат по очи човек с глава, превита надолу под страхотен ъгъл, с приподвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, щото в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който чухме, е означавал отлитането на душата му. Ние се наведохме над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс сложи ръка на нея, но веднага я отдръпна, като извика ужасено. Пламъкът на кибритената клечка, която той запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети нещо друго, което накара сърцата ни да замрат от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.
Та нима беше възможно да забравим този специфичен ръждивокафяв спортен костюм — същия, който той носеше, когато за първи път се видяхме на „Бейкър стрийт“? Макар и за момент, ние го забелязахме ясно, а после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.
— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.
— Аз съм по-виновен от тебе, Уотсън. За да изкарам докрай и да закръгля, така да се каже, този случай, аз пожертвувах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който ме е сполетявал в моята кариера. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всички мои предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам из тресавището?
— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Но къде е това чудовищно куче, което е причинило смъртта му? Може би в този момент се спотайва някъде между скалите. Ами Степлтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!