— Ние имахме една преживелица, за която Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко тук е празно суеверие. Когато бях на Запад, съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, ще бъда готов да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.
— Смятам, че ако ми помогнете, ще му сложа намордник и ще го вържа много здраво.
— Каквото ми кажете да направя, ще го направя.
— Много добре. И ще искам също да изпълнявате всичко сляпо, без да питате непрекъснато за причините.
— Както ви е угодно.
— Ако изпълнявате всичко това, мисля, че има вероятност нашата малка проблема да бъде разрешена скоро. Не се съмнявам …
Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и така неподвижно, че приличаше на лице на вещо изваяна класическа статуя — олицетворение на съсредоточеност и увереност.
— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.
Когато отново ни погледна, разбрахме, че подтиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му беше все така неподвижно, но очите светеха радостно и ликуващо.
— Извинете, но не мога да сдържа възхищението, което изпитвам като познавач на изкуството — каза той, като посочи с ръка редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не е съгласен, че разбирам нещо от живопис, но това е от завист, защото нашите възгледи по този въпрос се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.
— Щастлив съм да чуя такова нещо от вас — каза сър Хенри, като гледаше с известна изненада приятеля ми. — Аз нямам претенции да разбирам много от тези неща и бих оценил по-добре един кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.
— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази леди със синята коприна е работа на Кнелер, а дебелият джентълмен с перуката — на Ренълдз. Всичките са фамилни портрети, нали?
— До един.
— Знаете ли имената на тези хора?
— Баримор ми ги набива в главата доста време, та мисля, че мога да кажа урока си отлично.
— Кой е този джентълмен с далекогледа?
— Това е контраадмирал Баскервил, който е служил при Родни в Западна Индия. Човекът със синьото палто и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисията при камарата на общините по времето на Пит.
— А този горделивец срещу мене? Този с черното кадифе и дантелата?
— О, с него трябва непременно да се запознаете. Той е причината за всички наши нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Него едва ли ще забравим някога.
Аз гледах портрета с интерес и известно учудване.
— Боже мой! — извика Холмс. — Та той изглежда съвсем тихичък и кротък човек, но мога да кажа, че в погледа му се крие нещо демонично. Аз си го представях по-едър и с разбойническа физиономия.
— Портретът е автентичен, в това няма съмнение, защото на гърба е написано името и дата 1647 год.
До края на вечерята Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна погледа си от него. Обаче чак по-късно, когато сър Хенри си отиде, можах да разбера интимната мисъл на Холмс. Със свещ в ръка той ме заведе обратно в хола и повдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.
— Забелязваш ли нещо?
Заразглеждах широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици коса и бяла дантелена яка. Това лице не беше жестоко, а само студено, строго и малко надуто, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.
— Не ти ли напомня някой твой познат?
— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.
— Може би това е само внушение. Почакай за момент.
Той се качи на един стол и като държеше свещта в лявата ръка, със сгъната дясна закри широкополата шапка и дългите къдрици.
— Сили небесни! — извиках аз изумен.
От платното ме гледаше лицето на Степлтън.
— Аха, видя ли го сега? Очите ми са привикнали да отделят лицата от украшенията, които ги заобикалят. Най-важното качество за един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.
— Но това е поразително! Сякаш е Степлтъновият портрет!
— Ето ти интересен пример за превъплъщение, което, изглежда, е не само физическо, но и духовно. Достатъчно е човек да започне да изучава фамилни портрети, за да стане привърженик на доктрината за прераждането. Степлтън също е Баскервил, това е очевидно.