— С претенции за наследство?
— Точно така. Тази случка с портрета ни даде в ръцете най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен, както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ние ще го прибавим към нашата колекция на „Бейкър стрийт“.
Като се отдалечаваше от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че това винаги предвещава зло за някого.
Станах рано сутринта, но Холмс, изглежда, беше на крак отдавна, защото, като се обличах, го видях, че се връща отнякъде по алеята.
— Да, днес ще имаме богат лов — забеляза той, като потриваше радостно ръце. — Всички мрежи са на мястото си и изтеглянето им ще започне скоро. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или тя се е измъкнала през мрежата.
— Беше ли вече из тресавището?
— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да ви обещая, че никой от вас няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се също с моя верен Картрайт, защото ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, той положително щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче над гроба на господаря си.
— Какъв е следващият ход?
— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!
— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който с началник-щаба си изготвя плана за сражението.
— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.
— Аз също.
— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степлтънови.
— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и аз съм уверен, че ще ви се зарадват много.
— За съжаление Уотсън и аз ще трябва да отидем в Лондон.
— В Лондон?
— Да. Смятам, че в настоящия момент там ще бъдем по-полезни.
Лицето на баронета се удължи.
— Надявах се, че ще останете при мене, докато изкараме докрай тази работа. Когато човек е сам, Баскервил Хол и тресавището не са много приятни места.
— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате това, което ви казвам. Можете да кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но поради неотложна работа се е наложило да отидем в града. Надяваме се да се върнем в Девъншир много скоро. Ще им предадете това, нали няма да забравите?
— Щом настоявате.
— Друг избор нямаме, уверявам ви.
По сбърчените вежди на баронета разбрах, че беше дълбоко засегнат от нашето заминаване, което смяташе за дезертьорство.
— Кога искате да тръгнете? — попита той студено.
— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степлтън, в която ще му се извиниш, че не можеш да отидеш.
— Няма да е лошо да дойда и аз в Лондон с вас — каза баронетът. — Защо трябва да седя тука сам?
— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите това, което ви кажа, а аз ви казвам да останете.
— Добре тогава, ще остана!
— Още едно наставление: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Обаче изпратете кабриолета обратно, а на Степлтън кажете, че възнамерявате да се върнете пеша.
— Пеша през тресавището?
— Да.
— Но това е нещо, което вие толкова пъти сте ме предупреждавали да не правя!
— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, не бих ви карал да правите това и после то е много необходимо.
— Тогава ще го направя.
— А ако цените живота си, не минавайте през тресавището от другаде освен по правата пътека, която води от Мерипит хаус до Гримпенския път и е най-пряката пътека за към вас.
— Ще изпълня това, което казвате, точно.
— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуската тръгнем колкото е възможно по-скоро, за да можем да стигнем в Лондон следобед.
Бях много учуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степлтън, че ще си заминава на другия ден. А и през ум не ми беше минало, че ще иска и аз да вървя с него, нито пък можех да разбера как така ще отсъствуваме и двамата в един момент, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше нищо друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, ние си взехме сбогом с нашия опечален приятел и след два часа бяхме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.
— Някакви заповеди, сър?
— Ще вземеш този влак за към града, Картрайт. Щом пристигнеш, ще пратиш от мое име телеграма на сър Хенри Баскервил, с която ще му съобщиш, ако е намерил бележника ми, който съм забравил, да ми го изпрати с препоръчана поща.