А Данчо добави:
— А ти, Панчо, тичай! Поискай от ваш’те ябълки и сливи. Донеси да хапнем, като влезем вътре. Че така се прави всяко освещене.
— Орехи и круши искайте от мене! Ей сега отивам! — затири се Мика.
В пещерата вътре направихме бързо весела гощавка, та я осветихме.
Така неусетно времето се мина. Вече тъмно стана и се разотиде моята дружина.
На сутринта рано крясък ме събуди!
— Бате Патилане, ела скоро вънка! В пещерата нещо и врещи, и дрънка!
Излязох! Погледнах. Нищо се не чува. Дружината храбра стои надалече. Втурнах се. След мене и тя се завтече. Но нещо извряска. Потрепнах, но викнах:
— Сърца патилански нивга не се стряскат. Напред, патиланци!
Ний се приближихме. Но под Снежка жива глава се подаде и ний се смразихме. Бре, що е туй чудо! Мърда си главата — космата, брадата…
Но Данчо се сепна, викна високо:
— Робинзон, Робинзон! Дошел в пещерата!
Робинзон юнашки очи ококори. Напъна се мъжки и доде го зърнем, Снежка с пещерата из дъно събори. Тогаз чак разбрахме, о, драги ми братко, че Робинзон беше бабин Дългобрадко, козелът немирен.
Поздрав най-сърдечен.
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
На пързалката
Драги ми Смехурко,
Знаеш, че съм майстор. Патиланчо Данчо онзиден ми рече:
— Бате Патилане, зимата изтече. А ти все забравяш що обеща лани: шейна да направиш голяма и здрава. Толкова голяма, че до един всички, като се покачим, да се поберем.
Аз му отговорих:
— Не грижи се, Данчо, и това ще стане. Още утре почвам. Сечива си имам. И дъски дал Господ. Ти донеси днеска вехтото кормило, дето бях ти рекъл добре да го пазиш. То е малко гнило, но ще го поправим. Па дано намериш и гвоздеи нови. Утре като почна, вдругиден шейната е вече готова.
На сутринта почнах. Всички патиланци дойдоха при мене и всеки започна да дава съвети.
— Бате Патилане — намеси се Панчо, — отпред на шейната впрегало турнете! Да впрягаме Сивча.
— Защо ти е Сивчо? Той ли ще ни спуща горе от баира! На коя пързалка магаре допущат!
После Мика рече:
— Ах, колко е страшно с шейна да се спущаш! Трябва да се сложи желязна спирачка!
Данчо я пресече:
— Страшно за страхливци! За нас е играчка. Каква ти спирачка! Кормилото само ще държиш направо. И карай — не бой се!
— Никак не е страшно! — обади се Гана. — Пък сега сняг има. И да се катурнем, на меко ще паднем!
— Оставете всичко — намеси се Ганчо, — но да не забравим отпред на шейната звънчета да турнем.
— Браво, Ганчо, браво! Без това не може. Лопката на Козля с гердана ще сложим.
На другата сутрин шейната подкарах. И след мене тръгна моята дружина. Баба отначало малко се намръщи, но после й мина. Не остана вкъщи. Дойде на баира. Отстрана следеше как летят шейните. Най-добре от всички нашата вървеше. Лопката на Козля весело звънеше. Песни, смях, закачки и вик до небето. Разбрах, че на баба възпламна сърцето.
— Патилане — рече, — стори и за мене място на шейната! И аз ще се спусна.
Сторих място. Седна баба Цоцолана. Аз още по-здраво кормилото хванах. Литнахме надолу. Но отде изскочи бабин Дебеланко. Препречи ни пътя. „Боже — викна баба, — кучето отиде!“ Аз връцнах шейната. И славно отхвръкна славната дружина със баба начело.
— Браво, Патилане, ти постъпи смело! — извика засмяна баба Цоцолана. — Всички ни на меко във снега стовари. Иначе кой знае що щеше да стане. И горкият Мими жив и здрав остана. Ставайте, юнаци!
Ний станахме леко, но не беше лесно баба да измъкнем. Свикахме на помощ цялата пързалка. И без жертви мина тая злополука.
Стига ти дотука, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Патиланчово утро
Драги Патиланчо,
Все току ме питат защо не ти пиша. Ти толкова много писма си ми пратил, пък аз нито веднъж не съм отговорил. Ти не ми се сърдиш. Добре ме познаваш. Нали съм Смехурко? Аз само се смея. Писъмца да пиша никак не умея. То е дарба, братко. Неведнъж съм сядал да ти отговоря, ала все не зная отде да започна и как да завърша. Понапиша нещо, па току оставя. Но днес има вече що да ти разправя. И реших да пиша. Ако ти хареса, ще се пообаждам по-честичко вече.
Писъмцата скъпи, дето ми изпращаш, до едно ги пазя в дървена кутия. Наизуст ги зная, но все си ги вадя и ги препрочитам. И сам си се смея.
И навръх Гергьовден писмата извадих. На двора излязох, па с глас ги зачетох. Чета и се смея. Дойдоха при мене Славка, Живка, Пенка. Те за смях и трите душата си дават. Излезе от къщи и леля Еленка. А ето след малко пристига усмихнат чичо Очиларко. Три кучета води и отдалеч пита: