— Какво има тука, та така се смейте?
Леля отговори:
— Патиланско утро. Писъмца написал Весел Патиланчо. Чете ги Смехурко, а ние се смеем.
Аз чета, не спирам.
Сякаш си пред мене, драги Патиланчо. Като живи виждам: баба Цоцолана и Мими, и Козля, и твоите славни патиланци верни…
И слушам край мене смехове безмерни.
Надойдоха още слушатели много — малки и големи. Дворът се изпълни.
До едно писмата от сърце прочетох. Повторих, потретих. И всички се смяха.
Стана пладне вече. Аз свърших. Тогава наша Славка рече:
— Юнашки се смяхме. Доволни сме всички. Днеска е Гергьовден. Армаган да пратим в Патиланско царство. И писмо да пишем на нашия славен Весел Патиланчо. Смехурко ще пише. Ний ще събереме яйчица варени и с тях ще изпратим патилански поздрав в Патиланско царство, та да се зарадва весел Патиланчо.
Послушахме Славка и яйца събрахме. Тръгнах да ги нося на чича Ивана. Към вас той със коня щеше да намине.
Стигнах до чешмата. А там се въртеше весела въртушка. Спряха да почакат лелин Веселинча. Въртачът го хвана, взе да го издига. Но джоба му стисна. Бликнаха из джоба желтъци, белтъци. Веселинчо викна:
— Яйцата си искам! Ах, и какъв станах! Как ще се покажа пред мама и татя с измацани гащи!
И той взе да плаче. Аз на смях ударих. Струпаха се бързо малките играчи. Един в мен се блъсна. С кошницата паднах. И той върху мене. И ний ожълтихме яйцата варени. Рохкавички бяха. И нито едничко здраво не остана.
Аз за теб помислих, драги Патиланчо, и криво ми стана. Но после си рекох: „Ех, ще извинява Весел Патиланчо. И без дар ще мине. Славата му стига. Цяла сутрин тука всички ни разсмива. С писмо ще му пратя поздрави сърдечни“.
И така направих. Туй писмо написах.
Бъди здрав и весел!
Вечно твой:
Смехурко
На занаят
Драги ми Смехурко,
Казано накратко — аз пораснах, братко. Преди месец време бръснарят Лавренти за калфа прие ме. Направо за калфа. Че мойта ръчица навред е позната. Една сутрин баба взе да ми подмята: „Слушай, Патилане! Баба вечно тебе няма да те храни. Трябва да си вземеш занаят в ръцете. Утре, не дай Боже, аз да се помина, няма да се храниш само с смеховете“. Докривя ми множко. Сякаш тъй, по милост, ми давала хляба. „Аз самичък зная какво, бабо, трябва!“ — отговорих кротко и тоз-час отидох, та станах бръснарин.
Оттогава вече месец се измина. Аз си получавам седмична заплата. И си плащам хляба, що ям на софрата.
Зарадва се много баба Цоцолана, че работник станах. Но най се зарадва бръснарят Лавренти, че сдоби край мене доходни клиенти. Всички патиланки, всички патиланци идват все при мене.
И всеки де майка, де леля, де татко, де кака, де батко за ръка все води — че вред се прочуха мойте славни моди.
Дал Господ клиенти. Но майстори малко. Реших да изкарам от мойта дружина. Един ден Лавренти някъде замина. Свиках моите хора. Гребени им дадох. С ножици сдобих ги. Казах, един други мирно да се стрижат. Почнаха чирашки. Ала насърчих ги. И след миг в дюкяна хвърчаха фъндъци. Данчо ръце пери и вика:
— Мустаци! Ще бръсна мустаци!
Панчо бе си лепнал два чифта мустаци. Седнал бе на стола. Чакаше спокойно майстор да го бръсне. Но чевръста Дана му обля главата с сапунена пяна. Дигна се тревога. Майсторът пристигна. За глава се хвана и викна към мене:
— А бре, Патилане! На какво обърна мойто заведене?!
— Майсторе Лавренте, прося извинене! Това са все мои славни ученици, а твои по-славни „доведи клиенти“!
И простени бяхме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Скъпа гостенка
Драги ми Смехурко,
Вчера къде обед при мен у Лавренти струпали се бяха все отбор клиенти. Моята дружина на помощ ми беше. Работа кипеше. Аз тъкмо подстригвах една тънкопретка. Майсторът красеше съседката Недка. А Данчо с бръснача стържеше брадата на сладкаря Рача.
Изведнъж извика патилана Дана:
— Тичайте, че иде баба Цоцолана. Трябва да я срещнем, както й прилича!
— По-скоро, другари! — вик нададе Данчо и хвърли бръснача. — Царски да я срещнем! Тя така обича.
Аз тозчас оставих моята клиентка. Навънка изскочих. Гледам: баба иде. Тежко, тежко стъпя, сякаш е царица. През туй време някой ме дърпа сърдито. И пред мен застана мойта хубавица.
— А бре, Патилане, защо ме остави? Кой ще ме подстриже? Докога ще чакам? Гозбата ми вкъщи на въглен ще стане!
Аз й отговорих:
— Ех, виждаш, госпожо! Няма що да сторим. Баба ни пристига. Ти иди до вкъщи. Гозбата нагледай, та пак ела тука. И недей се мръщи!