— Стига хвалби, стига, бате Патилане! — обади се Данчо. — Толкова високо недейте ме дига! Никога не мога с теб да се сравнявам. Но все се надявам да те не посрамя. Благодаря много на всички другари за честта голяма. На днешния празник по-честит от мене патиланец няма. И по тоя случай ще ида до вкъщи — бонбони да взема, за да се почерпим. Аз сам си ги правя. Ей сега ще дойда. Няма да се бавя.
И доде го видим, той навън изхвръкна. След малко се върна. Кошница домъкна. В кошницата сложил тенджерка и спиртник, захар и лимони, чиния и ножче, супена лъжица и в една хартишка червена боица. Щом влезе, и рече:
— Моята сестрица всичките бонбони излапала вече. Но ей сега нови за вас ще направя.
Данчо се запретна. Спиртникът постави. Тенджерката сложи. Захар вътре сипа. Изцеди лимони. С лъжицата почна захарта да бърка. Мина малко време. Панчо понадникна.
— Вижте, вижте! — викна. — Мехурчета пуща!
А Данчо добави:
— Още малко врене и готово вече! Боица червена сега ще поставя.
Той боята сложи и пак взе да бърка. Но изведнъж почна под нос да си мърка:
— Дано не ги сбъркам, лепкави да станат!
Свъси Данчо вежди. Но рече му Дана:
— Нищо, Данчо, нищо. Недей се ядосва! Няма да останат.
И Данчо изсипа лепкавата каша в плитката чиния. С ножа разтъни я. После я наряза. Късче ми подаде и така ми каза:
— От тебе ще почна. Вземи си бонбонче и хапни за здраве! За здраве и слава, бате Патилане!
Всички патиланци той поред покани. Налапахме ние бонбони червени. Стиснахме ги с зъби. Но чудо настана. Зъбите се сбраха и се залепиха. Не можеше никой от нас да говори. В това време влезе баба Цоцолана. Очи ококори.
— А бре, какво има? — викна тя засмяна. — Що сте се засмели и сте онемели? Казвайте що стана!
Само Данчо още нищо не бе лапнал, та той реч подхвана:
— Бонбони ядеме. Мое производство. Не искаш ли, бабо, и ти да си вземеш? За опитня само.
— Благодаря, Данчо. Зъбът ми се клати.
— Зная, бабо, зная. Но лапни бонбонче! То нищо не вреди.
Баба лапна. Дръпна и зъба измъкна. Разсмяхме се силно. И така по-лесно зъби разлепихме…
Бъди здрав, Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Сбогом, бате Патилане
Драги ми Смехурко,
Бате Патиланчо за Париж замина. Аз предвождам вече нашата дружина. И аз ще ти пиша отсега нататък. Ще прощаваш, братко, че не така гладко ти редя писмото. Но лека-полека ще свикне перото и аз писмописец по-добър ще стана.
Сега ще ти пиша как се разделихме с батя Патилана.
Една вечер късно той ни свика всички и така ни рече:
— Патиланци верни, заминавам вече с граф Перчиниани, с Алберта и Лора. Утре туй ще стане. И връщане няма. Със автомобила рано ще ме вземат и при самолета ще стигнем навреме. Ще се качим в него. Той ще се издигне, ще хвръкне и право в Париж ще ни снеме.
Разплака се жално баба Цоцолана и после промълви:
— Бабин Патиланчо, мъчничко ми стана, че ще ни оставиш. Но аз зная, чедо, че дето отиваш, ти ще се прославиш. Затуй не те спирам. Утре с теб ще дойдем на аеродрума, за да те изпратим…
Пак сълзи порони и после продума:
— А вий, патиланци, идете си вкъщи! Утре рано всички тук се съберете! За пътника цвете росно донесете!
На сутринта рано пристигна колата с графа и децата. При тях се покачи и наш’та дружина. Тръгнахме веднага. След половин час време при летците спряхме. Там и самолета сред една поляна отдалеч съзряхме.
— Слизайте, юнаци! — рече засмян графът. — Да вървим нататък! Хвърчилото чака. Само да не стане както преди с влака: ние да заминем, а славният пътник пак тук да остане.
— Ех, де пак да може, бате Патилане! — обади се Дана.
Бате Патиланчо тогава отвърна:
— Не думай тъй, Данке! Кой от вас ще иска за присмех да стана. Дал съм дума вече и със самолета ще хвръкна кат’ птичка във страна далечна… Вий здрави бъдете! Смейте се, играйте и баба пазете! И ти, драги Данчо, не забравяй нивга моите съвети: бъди весел, умен и юначен! И обич и сговор винаги да има в твоята дружина! Та като се върна след една година, искам да ви сваря като братя същи — верни, неразделни.
Доближихме всички до аероплана. Той беше приготвен вече да отлитне. Покачи се графът. След него децата. Най-после се качи бате Патиланчо. Щом влезе, и рече:
— Вържете ме здраво с ремък за снагата! Защото от жалост при тая раздяла, току-виж, че литна долу към земята, при моите хора.