— Станал си негов прислужник?
— Не, негов син. По онова време Фридрих още не беше станал баща. Мисля, че се привърза към мен, защото му казвах неща, които другите премълчаваха от уважение. Отнасяше се към мен като към своя рожба, радваше се на моите драскулки, на задачите, които решавах на пръсти, на историите, които бях научил за баща му и за бащата на баща му… Понякога — може би си мислеше, че не го разбирам — ми се доверяваше.
— Изглежда, си го обикнал повече от родния си баща, или пък величието му те е замаяло?
— Господин Никита, дотогава никога не се бях питал дали обичам баща си Галяудо. Внимавах само да съм по-далечко от ритниците или тоягата му и това ми се струваше естествено за един син. Разбрах, че съм го обичал, едва когато умря. Преди това не си спомням да съм прегръщал баща си. По-скоро отивах да плача в скута на майка ми, но и тя, горката, имаше толкова добичета на главата, че нямаше време да ме утешава. Фридрих беше красив, с бяло лице и румени бузи, а не с цвят на гьон като на сънародниците ми, косите и брадата му бяха огненочервени, ръцете му — дълги, с тънки пръсти и поддържани нокти, беше самоуверен и внушаваше увереност у околните, беше весел и решителен и внушаваше веселост и решителност, беше смел и внушаваше смелост… Аз бях лъвче, а той беше лъв. Можеше да бъде и жесток, но с хората, които обичаше, беше извънредно нежен. Аз го обичах. Беше първият, който се вслушваше в това, което казвах.
— Използвал те е като глас на народа… Добрият господар изслушва не само царедворците си, но иска да разбере и какво мислят и неговите поданици.
— Да, но аз вече не знаех кой съм и къде съм. След като срещнах императора, от април до декември императорската войска прекоси на два пъти цяла Италия, първо от Ломбардия до Рим и после в обратна посока, гънеше се като змиорка от Сполето до Анкона, оттам към Апулия и после по-нагоре към Романия и към Верона, Тридентум и Бауцано, и най-сетне, като прехвърли планините, се върна в Германия. След дванайсет години, прекарани между две реки, се озовах в центъра на вселената.
— Така ти се е струвало.
— Зная, зная, господин Никита, че центърът на вселената сте вие, но светът е по-обширен от вашата империя, има Последната Туле, и страната на хиберните. Разбира се, че в сравнение с Константинопол Рим е купчина развалини, а Париж е само едно кално село, но и там се случва от време на време нещо ново, на много места по света не се говори гръцки, а има дори хора, които, за да кажат „да“, казват „ок“.
— „Ок“ ли?
— Ок.
— Странно. Но хайде, продължавай.
— Продължавам. Видях цяла Италия, нови места и лица, облекла, каквито никога не бях виждал, източни кадифета, дантели, златошити плащове, мечове, доспехи, чувах говори, които непрекъснато се мъчех да усвоявам. Спомням си смътно как Фридрих получи в Павия желязната корона на крал на Италия, после спускането към така наречената „отсамна“ Италия, прехода по франкския път, срещата на императора с папа Адриан в Сутри, коронацията в Рим…
— Но къде е коронясан този твой василевс, или император, както казвате вие, в Павия или в Рим? И защо в Италия, след като е василевс на алеманите?
— Да вървим поред, господин Никита. При нас, латинците, нещата не са така прости, както при вас, ромеите. При вас някой избожда очите на василевса, сяда на трона му, всички са съгласни и дори константинополският патриарх прави каквото му каже новият василевс, иначе той ще му избоде очите и на него…
— Е, не прекалявай.
— Аз ли прекалявам? Когато пристигнах тук, веднага ми обясниха, че василевсът Алексий III седнал на трона, след като ослепил законния василевс, брат си Исак.
— А при вас никой ли не е станал крал, като е отстранил предшественика си?
— Да, но като го е убил в бой, с отрова или с кинжал.
— Именно. Защото сте варвари и не можете да измислите не толкова кървав начин за решаване на държавните въпроси. И освен това Исак му беше брат, а брат не се убива.
— Разбирам, извършил го е от доброжелателност. При нас не е така. Латинският император, който не е латинец още от времето на Карл Велики, е наследник на римските императори, на тези от Рим, не на тези от Константинопол. Но за да е сигурен, че е такъв, трябва да бъде коронясан от паната, защото Христовият закон е отменил закона на лъжливите богове. Само че за да бъде коронясан от папата, императорът трябва да бъде признат и от италианските градове, които са си самостоятелни, и затова трябва да бъде провъзгласен за крал на Италия — разбира се, при условие, че първо е бил избран от тевтонските князе. Ясно ли е?