На Баудолино ярето също му харесваше и докато се хранеше, продължи да отговаря на въпросите на Никита.
— И така, докато си живял във войската, си се научил да пишеш. Но да четеш вече си знаел.
— Да, ама писането е по-трудно. Особено на латински. Защото, ако императорът трябваше да изпрати на оня свят войниците си, казваше им го на алемански, но ако пишеше на папата или на братовчед си, трябваше да е на латински, както и всички други държавни документи. Отначало ми беше трудно, преписвах буква по буква думи и изречения, които изобщо не разбирах, но в края на краищата за по-малко от година се научих да пиша. Само че Рахевин нямаше достатъчно време да ме научи на граматиката. Умеех да преписвам, но не и да се изразявам сам. И затова пишех на езика на Фраскета. Но дали беше наистина езикът на Фраскета? Непрекъснато обърквах различните говори, които слушах около мен от хората от Асти, Павия, Милано, Генуа, дето понякога и помежду си не се разбираха. След това построихме един град, с хора кой оттук, кой оттам, събрани, за да издигнат една кула, и всички заговориха по един и същи начин. Мисля, че беше горе-долу като езика, който бях измислил аз.
— Станал си номотет — вметна Никита.
— Не знам какво значи това, но може би си прав. Във всеки случай следващите ми писания бяха на доста добър латински. Намирах се вече в един малък манастир до Ратисбон, поверен на грижите на епископ Отон, и там спокойно можех да се ровя в хиляди страници… Обучавах се. Ще забележиш, между другото, че пергаментът е зле изстърган и тук-таме прозират части от стария текст. Бях истински крадец, ограбвах учителите си, две нощи поред стъргах стари ръкописи, за да имам на какво да пиша. После епископът изпадна в ужас за няколко дена, защото не можеше да открие първия вариант на своята Chronica sive Historia de duabus civitatibus6, която беше писал десет години, и обвиняваше нещастния Рахевин, че го е изгубил при пътуванията си. Две години по-късно реши да я напише отново, аз му бях писар и така и не му признах, че аз съм изчегъртал първия вариант на Chronica-та. Ще видиш обаче, че има възмездие за всичко на този свят, защото и аз после изгубих своята хроника, само дето нямам смелост да седна да я пиша отново. Но знаех, че като пишеше наново, Отон променяше по нещичко…
— В какъв смисъл?
— Ако прочетеш Отоновата Chronica, която е’всъщност история на света, ще видиш, че той, така да се каже, няма добро мнение за света и за нас, хората. Според него светът може да е почнал добре, но вървял все по на зле, с други думи, mundus senescit, светът остарява, насочваме се към края… Но точно в годината, когато Отон започна отново своята Chronica, императорът поиска от него да възслави и неговите подвизи и Отон се залови с написването на Gesta Friderici7, които така и не успя да завърши, понеже умря на другата година, така че с тази работа трябваше да се залови Рахевин. Но как да разкажеш подвизите на господаря си, ако не си убеден, че с него се започва нов Златен век, как да ги опишеш като една historia jucunda8…
— Човек може да опише историята на своите императори, без да се отказва от критичност, като обясни как и защо са стигнали до провал…
— Може би ти, господин Никита, правиш така, но нашият Отон постъпваше иначе. Казвам ти само как го правеше. Този свят човек, от една страна, пишеше отново своята хроника, според която светът вървеше на зле, а от друга страна — тези Gesta, в които светът трябваше да процъфтява от ден на ден все повече и повече. И да беше само това! Имам чувството, че в първия вариант на хрониката светът е изглеждал далеч по-зле, и за да не си противоречи прекалено, колкото повече е напредвал в писането на хрониката, Отон е ставал по-снизходителен и спрямо нас, обикновените хорица. И причината за това съм аз, защото изчегъртах първия текст. Ако не бях го сторил, Отон може би нямаше да напише поновому тези Gesta и тъй като благодарение на тях утре ще се говори за това, което Фридрих е направил или не е направил, излиза, че ако не бях изстъргал първоначалния текст на Chronica-та, той нямаше да е направил това, което казваме, че е направил.
„Ти си като прочутия лъжец от Крит — помисли си Никита. — Казваш ми, че си лъжец по природа, а искаш да ти вярвам. Убеждаваш ме, че си лъгал всички освен мен. За толкова години при двора на нашите императори съм се научил да се измъквам от клопките на майстори лъжци, далеч по-хитри от теб… По твое собствено признание не знаеш кой си, и то тъкмо защото си разказал дори на себе си твърде много лъжи. И искаш аз да ти изградя твоята собствена повест, която ти убягва. Но аз не съм лъжец като теб. Цял живот слушам чужди истории, за да измъкна от тях истината. Навярно искаш от мен една история, която да те оправдае за убийството на някого, като докажа, че си го сторил с цел да отмъстиш за смъртта на твоя Фридрих. Изграждаш стъпка по стъпка този разказ за обичта си към него, за да ме убедиш, че си бил длъжен да платиш на убиеца. Ако изобщо приемем, че Фридрих е бил убит, и че го е убил този, когото си убил ти.“