— И какво общо имам аз, императорът на Свещената римска империя, с тоя презвитер Йоан, да го поживи Господ по онези места, дето дяволът го е насадил, него и неговите маври?
— Ето, виждаш ли, мой велики племеннико, ти сам казваш „маври“ и мислиш като другите християнски крале, които се морят да бранят Йерусалим — богоугодно начинание, не отричам, но остави го на франкския крал, защото в този свещен град вече командват франките. Съдбата на християнството и на всяка империя, която иска да е свещена и римска, е оттатък държавата на маврите. Има една християнска държава отвъд Йерусалим и земите на неверниците. Императорът, който успее да обедини двете държави, би свел държавата на неверниците и на самата Византия до два острова, разделени и загубени в огромното море на своята империя.
— Празни мечти, драги ми вуйчо. Нека стъпваме здраво на земята, ако нямаш нищо против, и да се върнем към италианските градове. Обясни ми, моля те, щом те държат толкова на своята самостоятелност, защо някои от тях се съюзяват с мен срещу другите, а не са тръгнали всички заедно против мен?
— Засега — предпазливо се обадил Райналд.
— Повтарям — обяснил Отон, — те не искат да се откажат от положението си на твои поданици. И затова искат помощ от теб, когато ги потиска друг град, както Милано постъпва с Лоди.
— Но щом за тях формата на самостоятелния град е най-добрата, защо тогава всеки град се стреми да подчини съседния, сякаш иска да погълне неговата територия и да се превърне в кралство?
Тогава се намесил Баудолино със знанията си на местен човек:
— Работата е, татко мой, че отвъд Алпите не само градовете, но и селата само гледат да претако… Ой!
Възпитателните методи на Отон включвали и щипането.
— …Исках да кажа да унижат съседа. По нашите места е така — мразим чужденеца, но повече мразим тоя до нас. И ако чужденецът ни помогне да му навредим, добре е дошъл.
— Защо?
— Защото хората са лоши, но както казваше баща ми, хората от Асти са по-лоши от Барбароса.
— А кой е Барбароса? — вече раздразнен попитал императорът.
— Ти, татко мой, там при нас те наричат така, пък и не виждам какво лошо има в това, напи наистина брадата ти е червена и много ти отива. И да беше с черна брада, аз пак щях да те обичам и почитам, но понеже брадата ти е червена, не виждам защо толкова се засягаш, като ти викат Червенобрадия. А това, което искам да ти кажа, щом се ядосваш заради брадата, е, че трябва да си спокоен, защото, според мен, градовете никога не се обединяват против теб. Страхуват се, че ако те победят, един от тях ще стане по-силен от другите. И в такъв случай по-добре да имат теб. Ако не ги караш да плащат прекалено много.
— Не вярвай на това, което ти разправя Баудолино — усмихнал се Отон. — Това момче е лъжец по рождение.
— Не е така, драги — отвърнал Фридрих. — По отношение на Италия винаги говори точни неща. Сега например ни учи, че единствената ни възможност да се справим с италианските градове е да ги разделяме колкото е възможно повече. Само дето никога не знаем кои са с нас и кои — от другата страна!
— Ако нашият Баудолино е прав — злъчно се засмял Райналд от Дасел, — дали са с нас, или против нас, не зависи от теб, а от града, на който искат да навредят в момента.
Баудолино се натъжавал от това, че Фридрих, велик, силен и могъщ мъж, въпреки всичко не успявал да приеме начина на мислене на своите поданици. А пък прекарвал повече време на италианския полуостров, отколкото в своите земи. Той — мислел си Баудолино — обича нашите хора и не разбира защо те му изменят. Може би затова ги коли — като ревнив мъж.
През месеците, които последвали завръщането му, твърде малко случаи се удавали на Баудолино да вижда Фридрих, който се подготвял за един събор в Ратисбон, а по-късно и за друг — във Вормс. Трябвало да успокоява двама свои твърде опасни роднини, Хенрих Лъва, на когото най-накрая поверил Баварското херцогство, и Хенрих Язормигот, за когото направо бил създал Австрийското херцогство. В ранната пролет на следната година Отон съобщил на Баудолино, че през юни всички ще заминат за Хербиполис, където Фридрих щял да вдигне щастлива сватба. Императорът вече бил женен веднъж, но няколко години по-рано се бил разделил със съпругата си и сега се готвел да даде обет на Беатрикс от Бургундия, която му носела зестра това графство, чак до Прованс. Поради тази зестра Отон и Рахевин смятали, че става въпрос за брак по сметка. Затова Баудолино, облечен с нови дрехи, както го изисквал тържественият случай, се готвел да види своя баща-осиновител под ръка с една бургундска лелка, привлекателна повече с имотите на своите предци, отколкото с личната си красота.