Накратко — както каза Баудолино, за да не досажда на Никита с високите образци на имперското, юридическото и богословското красноречие, — четирима доктори от Болоня, най-прочутите, ученици на великия Ирнерий, били поканени от императора да изразят категоричната си и окончателна позиция по въпроса за неговите права, и между тях Булгаро, Якопо и Уго от Порта Равеняна се изказали така, както искал Фридрих, а именно в смисъл, че правото на императора се основава на Римския закон. На друго мнение бил само някой си Мартин.
— На когото Фридрих наредил да избодат очите — вметна Никита.
— Нищо подобно, господин Никита — възрази Баудолино, — вие, ромеите, избождате очите на когото ви падне, докато престанете да разбирате къде е правото, забравяйки вашия велик Юстиниан. А Фридрих веднага след това прогласи известния указ, с който призна автономията на болонския студиум, и щом студиумът ставаше автономен, Мартин можеше да говори каквото си иска и дори императорът нямаше да може да му стори нищо. Понеже, ако го стореше, докторите нямаше да са самостоятелни, а ако не бяха самостоятелни, тяхната дума изобщо нямаше да важи и Фридрих щеше да се окаже узурпатор.
„Идеално — мислеше си Никита, — господин Баудолино се мъчи да ми внуши, че той е създал империята и че — както го намеква във всичките си изказвания — властта му е била такава, че всяка негова случайна дума, каквото и да кажел, ставала истина. Да чуем нататък.“
Междувременно бяха влезли генуезците — носеха кошница с плодове, защото вече беше станало време за обед и Никита трябваше да се подкрепи. Съобщиха, че грабежите продължавали и че било по-добре човек да си стои у дома. Баудолино подхвана своя разказ.
Фридрих решил, че щом едно момче, почти голобрадо и обучавано от глупак като Рахевин, може да размишлява така проницателно, кой знае какво би станало, ако действително отиде да се учи в Париж. Прегърнал го горещо и му пожелал да стане истински учен, тъй като на него самия от грижи около управлението и военните дела не му останало време да се образова както подобава. Императрицата се сбогувала с него, като го целунала по челото (представете си умопомрачението на Баудолино) и му казала (тази невероятна жена, макар да била дама и кралица, умеела да чете и пише):
— И да ми пишеш, съобщавай ми как си, какво става с теб. Животът в двора е еднообразен. Твоите писма ще ми бъдат разтуха.
— Ще ви пиша, кълна се — възкликнал Баудолино с толкова плам, че можел да събуди подозрения у присъстващите. Никой от присъстващите обаче не се усъмнил (кому ще се види странна възбудата на едно момче, което заминава за Париж?), с изключение може би на самата Беатрикс. Защото тя го погледнала така, сякаш го вижда за пръв път, и снежнобялото й личице внезапно поруменяло. Но Баудолино, след един поклон, който го принуждавал да гледа в земята, вече напускал залата.
6. Баудолино отива в Париж
В Париж Баудолино пристигнал с известно закъснение, защото в тези школи се влизало дори преди четиринайсетата година, а той бил доста по-голям. Но вече бил научил толкова неща от Отон, че си позволявал да не посещава всички лекции, за да се занимава с други неща, както ще се види по-нататък.
Бил тръгнал с един приятел, син на рицар от Кьолн, който предпочел свободните изкуства пред военния занаят, не без да събуди гнева на баща си, но пък с подкрепата на майка си, която разхвалявала така бурно ранните му прояви на поетична дарба, че Баудолино, ако изобщо го бил знаел някога, вече бил забравил истинското му име и го наричал „Поета“, както впрочем го наричали всички, които се запознали с него по-късно. Много бързо Баудолино разбрал, че Поета всъщност не бил написал нито един римуван ред, а само заявявал, че би искал да пише стихотворения. И понеже непрекъснато рецитирал чужди стихове, най-накрая дори бащата се убедил, че синът трябва да последва Музите, и го пуснал да замине, като му дал толкоз пари, колкото да не умре от глад, с погрешната представа, че това, което стигало да се живее в Кьолн, е достатъчно, че и отгоре, за да се живее в Париж.
Едва пристигнал, Баудолино побързал, разбира се, да се подчини на императрицата и й написал няколко писма. В началото вярвал, че като изпълни поръчението й, ще успее да успокои своя плам, но веднага забелязал, че му е мъчително да й пише, без да може да сподели това, което всъщност изпитва към нея, и само да извайва стилово изискани писма с описания на Париж, град, вече богат на красиви църкви, с чист въздух, обширно и ведро небе, разбира се, когато не валяло, но това ставало не повече от веднъж-два пъти на ден и за човек, който идел от почти вечни мъгли, градът бил място на вечна пролет. Имало една голяма виеща се река, с два острова в средата и вода, отлична за пиене, а отвъд градските стени се ширвали уханни места като една ливада, близо до абатство Сен Жермен, където прекарвали неповторими следобеди в игра на топка.