— За да ти обясня какво общо имаше Абдул с библиотеките, трябва да се върна малко назад, господин Никита. И така, докато слушах една лекция, както обикновено духайки си на ръцете, за да се стопля, и със замръзнал задник, защото сламата изобщо не помагаше при този под, заледен като навред в Париж в тези зимни дни, една сутрин забелязах до мен едно момче, което по цвета на лицето приличаше на сарацин, но беше с рижи коси, нещо, което не се среща при маврите. Не зная дали слушаше лекцията, или се беше задълбочило в собствените си мисли, но погледът му се рееше в празното пространство. От време на време потреперваше и се загръщаше с дрехите си, после пак се заглеждаше нагоре, и току записваше нещо на плочата си. Протегнах врат и видях, че едната половина от написаното е на арабски, с онези букви, дето сякаш са нацвъкани от мухи, а другата — на език, който приличаше на латински, но не беше, и дори ми напомни за диалектите от моите земи. Когато лекцията свърши, се обърнах към момчето и го заговорих. То ми отговори любезно, сякаш отдавна бе търсило да си поприказва с някого. Сприятелихме се, тръгнахме да се разхождаме край реката и то ми разказа своята история.
И така, това момче се казвало Абдул, както се полага на един мавър, но майка му била родом от Хиберния и това обяснявало рижите му коси, защото всички, които идвали от този далечен остров, били червенокоси и освен това се славели като чудаци и мечтатели. Баща му бил провансалец от семейство, което се било преселило отвъд морето след завладяването на Йерусалим, преди петдесет, че и повече години. Както обяснявал Абдул, тези благородни франки от отвъдморските царства били възприели обичаите на завладените от тях народи, носели тюрбани и другите там арабски дрехи, говорели на езика на враговете си и едва ли не следвали предписанията на Алкорана. Именно по тази причина един хибернианец (по-скоро половин) с рижи коси бил наречен Абдул и имал лице, почерняло от слънцето на онази Сирия, в която бил роден. Мислел на арабски, а на провансалски разказвал древните саги на ледените Северни морета, които бил научил от майка си.
Баудолино веднага го попитал дали не е дошъл в Париж, за да стане отново добър християнин и да говори, както се диша, тоест на добър латински. Но Абдул бил доста пестелив по въпроса за причините, поради които бил дошъл в Париж. Говорел за нещо, което му се било случило, явно неприятно, за някакво изпитание, на което бил подложен още като малък и което било толкова ужасно, че благородните му родители решили да го изпратят в Париж, за да го спасят от не знам какво си отмъщение. Докато разказвал, лицето му потъмнявало, почервенявало, доколкото можело да почервенее лицето на един мавър, ръцете му се разтрепервали и Баудолино бързо сменял темата.
Младежът бил умен и само след няколко месеца в Париж вече говорел латински и местното наречие, живеел при вуйчо си, каноник в абатството Сен Виктор, едно от светилищата на знанието в този град (а може би и в целия християнски свят), с библиотека, по-богата от Александрийската. И това обяснявало защо през следващите месеци, благодарение на Абдул, Баудолино и Поета получили достъп до това хранилище на световното знание.
Баудолино запитал Абдул какво е писал по време на лекцията и другарят му му обяснил, че бележките му на арабски се отнасяли до някои неща, които казвал учителят за диалектиката, защото арабският без съмнение бил най-подходящият език за философията. Що се отнасяло до другото, то било на провансалски. Не искал да говори за това, дълго се дърпал да каже, но е изражение на човек, който иска да го молят още, най-сетне го превел — били стихове и звучали горе-долу така: О, любов моя от далечни земи, сърцето ми по тебе крее… о, цъфнала градинко моя, о, непозната моя, о, приятелко моя.
— Ти пишеш стихове? — запитал Баудолино.
— Пея песни. Пея това, което изпитвам. Аз обичам една далечна принцеса.
— Принцеса ли? Коя е тя?
— Не зная. Видях я — не, не я видях, но все едно че съм я виждал, — когато бях затворник в Светата земя… Е, когато преживях нещо, за което още не съм ти говорил. Сърцето ми пламна и се заклех във вечна любов към тази Дама. Реших да й посветя живота си. Може би някой ден ще я намеря, но се страхувам от този миг. Толкова е хубаво да линееш по една невъзможна любов.
Баудолино тъкмо се готвел да каже: „Е, добре си се наредил!“, както казвал баща му, но се сетил, че и той линее по една невъзможна любов (макар че без съмнение той бил виждал в плът и кръв Беатрикс и нейният образ натрапливо го преследвал нощем), и изпитал съчувствие към съдбата на приятеля си Абдул.
Така започнало едно чудесно другарство. Още същата вечер Абдул се появил в стаята на Баудолино и Поета с един инструмент, какъвто Баудолино никога не бил виждал, с форма на бадем и с множество опънати струни. Абдул раздвижил пръсти по тези струни запял: