„На любовното чувство, което се разлива в мен от предсърдието и благоухае повече от всякой аромат, на цветята, жадни за твоята младост, тази, която е твоя в плът и кръв, на цветята, ожаднели за твоята младост, пожелава свежестта на едно вечно щастие… На теб, моя радостна надежда, аз отдавам своята вяра и — с цялата си всеотдайност — самата себе си, докато съм жива…“
„О — веднага й отвърнал той, — бъди здрава, защото в теб е моето щастие, в теб са моята надежда и моят покой. Едва събудил се, душата ми те открива отново в себе си, съхранена завинаги…“
А тя, пламенно: „От онзи първи миг, когато се видяхме, избрах сред всички теб, и избрала те, те пожелах, и пожелала те, те подирих, и подирила те, те намерих, и намерила те, те обикнах, и обикнала те, те възжадувах, и възжадувала те, те поставих в своето сърце над всичко друго… и вкусих от твоя мед… Изпращам ти горещи поздрави, сърце мое, тяло мое, единствена радост моя…“
Тази кореспонденция, продължила няколко месеца, отначало донесла ведрина в измъчената душа на Баудолино, после огромна наслада и накрая нещо като припламваща гордост, тъй като влюбеният не успявал да проумее как можело влюбената да го обича толкова силно. Като всички влюбени и Баудолино бил станал тщеславен, като всички влюбени пишел, че иска ревниво да пази заедно с любимата общата им тайна, но в същото време му се искало всички наоколо да споделят неговото щастие, смаяни от неудържимите чувства на тази, която го обичала.
Така че един ден показал писмата на приятелите си. Не им обяснявал много кой и как осъществявал връзката. Не лъжел, дори казал, че показва тези писма тъкмо защото са рожба на неговото въображение. Но другите двама останали убедени, че лъже именно в това, и само в него, тъй че още повече му завидели на щастието. Тайно в себе си Абдул приписвал тези писма на своята принцеса и тръпнел така, сякаш той ги бил получил. Цоета, който външно показвал, че не отдава значение на тази литературна игра (но в същото време се гризял отвътре, че не е написал такива красиви писма, подтикващи към още по-красиви отговори), и тъй като нямало в кого да се влюби, се влюбил в самите писма — което, изкоментира с усмивка Никита, не е изненадващо, защото когато човек е млад, е склонен да се влюби в любовта.
Вероятно търсейки нови теми за своите песни, Абдул ревниво преписал писмата, за да си ги препрочита нощем в Сен Виктор. Но един ден забелязал, че са изчезнали, и се уплашил, че някой безнравствен каноник, след като ги е сричал сладострастно през нощта, ги е захвърлил сред хилядите ръкописи на абатството. Ужасен, Баудолино заключил писмата в раклата и престанал да пише послания, за да не изложи своята кореспондентка.
Но тъй като все пак по някакъв начин трябвало да даде излаз на младежките си трепети, Баудолино започнал да пише стихове. Ако в писмата бил говорил за своята изключително чиста любов, в новите си занимания той се упражнявал в онази кръчмарска поезия, с която семинаристите от онова време възпявали своя разгулен и лекомислен живот не без известни нотки на меланхолия заради времето, пропиляно във веселбите.
И тъй като искаше да докаже пред Никита своя талант, Баудолино изрецитира няколко стиха, разполовени от цезура:
Установявайки обаче, че Никита слабо разбира латинския, той му го преведе приблизително: „Блуждая като кораб, лишен от кормчия така, както птицата лети по небесните пътища… Но какъв приятен е трудът, налаган от Венера, за който не знаят жалките души…“
Когато Баудолино показал тези и други стихове на Поета, онзи пламнал от завист и срам, със сълзи на очи признал, че безплодието изсушава въображението му, и проклинайки неспособността си, се развикал, че би предпочел да не може да обладава жена пред това да се усеща неспособен да изрази чувството, което изпитва — и което било точно това, което Баудолино бил изразил така добре, че му идело да се запита дали не е надникнал в сърцето му. И после споделил колко би бил горд с него баща му, ако научел, че синът му пише толкова хубави стихове, още повече че рано или късно все пак щяло да се наложи да оправдае през семейството си и пред света този прякор „Поета“, който наистина го ласкаел, но и го карал да се чувства като „poeta gloriosus“, като самохвалко, който си присвоява незаслужена чест.