Като чул този разказ, Баудолино се разплакал. Не само че по природа бил миролюбив човек, но и обстоятелството, че любимият му втори баща се е омърсил с толкова престъпления, го убедило да остане да учи в Париж и — по някакъв неясен начин и без сам да го съзнава — го накарало да не се чувства толкова виновен, задето обича императрицата. Върнал се към писането на все по-пламенни писма и на отговори, от които можел да потръпне и най-светият отшелник. Но вече не ги показвал на приятелите си.
Въпреки всичко се чувствал виновен и решил да направи нещо в прослава на своя господар. Отон му бил оставил като свещен завет да измъкне от мрака на слуховете отец Йоан. Затова Баудолино се посветил на търсенето на този незнаен, но — по свидетелството на Отон много известен презвитер.
Тъй като след завършването на третата и четвъртата година на учението си Баудолино и Абдул били изучили правилата на диспута, най-напред се запитали; съществува ли в действителност такъв презвитер Йоан? Но започнали да се питат при обстоятелства, които Баудолино неохотно обясни на Никита.
След като Поета заминал, Абдул се преместил да живее при Баудолино. Една вечер Баудолино се прибрал и заварил Абдул да пее една от най-хубавите си песни, в която мечтаел да срещне своята далечна принцеса, но изведнъж, като я видял съвсем близко до себе си, започвало да му се струва, че отстъпва заднишком. Баудолино не разбирал дали от музиката, дали от текста, но образът на Беатрикс, който бил изникнал пред него, докато слушал песента, се отдръпнал и се стопил в нищото. Абдул пеел и песента му звучала по-очароваща от всякога.
Като завършил своята песен, той се отпуснал на пода изтощен. За миг Баудолино се изплашил да не би да е припаднал и се навел над него, но Абдул вдигнал ръка, сякаш да го успокои, и се разсмял тихо, ей така, без причина. Смеел се и цялото му тяло треперело. Баудолино се уплашил, че има треска, но Абдул, все така смеейки се, му казал да го остави, че ще се успокои, че много добре знае какво му става. И накрая, притиснат от въпросите на Баудолино, решил да сподели своята тайна.
— Слушай, приятелю. Взех малко зелен мед, съвсем малко. Зная, че това е дяволска съблазън, но понякога ми трябва, за да пея. Слушай и не ме укорявай. Когато бях малък, в Светата земя чух една вълшебна и страшна история: недалеч от Антиохия имало едно сарацинско племе, което обитавало замък, достъпен само за орлите. Техният господар се наричал Алоадин и внушавал голям страх както у сарацинските, така и у християнските князе. Говорело се, че в средата на замъка му има градина, пълна с най-различни видове плодове и цветя, където текли канали с вино, мляко и вода, а наоколо танцували и пеели девойки с несравнима красота. В градината можели да живеят само младежи, които Алоадин отвличал и в този рай на удоволствията приучвал да живеят само в наслада. И казвам наслада, защото, както слушах да си шепнат възрастните — и почервенявах смутен — тези девойки били щедри и готови да задоволят всички желания на гостите, доставяли им неземни и — представям си — изтощителни радости. Тъй че естествено, който бил попаднал на това място, на никаква цена не искал да го напусне.
— Бивало си го е тоя твой Алоадин — усмихнал се Баудолино, докато бършел челото на приятеля си с влажна кърпа.
— Така си мислиш — прекъснал го Абдул, — защото не знаеш истинската история. Една сутрин един от младежите се събудил окован във вериги в някакъв мизерен, напечен от слънцето двор. След като се мъчил няколко дни там, бил изправен пред Алоадин и се хвърлил в нозете му, заплашвайки, че ще се самоубие, и молейки го да го върне към удоволствията, без които вече не можел да живее. Тогава Алоадин му разкрил, че той е изпаднал в немилост пред Пророка и че може да си възвърне неговата благосклонност само ако прояви готовност да извърши един голям подвиг. Дал му един златен кинжал и му казал да тръгне на път, да отиде в двора на един господар, негов враг, и да го убие. По такъв начин щял да заслужи това, което желаел, а ако загинел, щял да отиде в Рая, който по всичко приличал на мястото, от което бил прогонен, и дори бил по-добър от него. Така младежът разбрал, че Алоадин имал огромна власт и внушавал страх у всички съседни владетели, без значение дали били маври, или християни, защото неговите пратеници били готови да срещнат всякаква опасност.