След това, с течение на времето, за да намира сили за своите песни, в които принцесата неизменно присъствала със своята отдалеченост, се осмелявал да опитва от меда, но само на върха на лъжицата, колкото да усети вкуса му с езика си. Получавал краткотрайни видения, и така бил направил и тази вечер.
Историята на Абдул заинтригувала Баудолино и той бил съблазнен от мисълта да получи и той видение, в което, макар и за кратко, да му се яви императрицата. Абдул не можел да му откаже да опита. Баудолино усетил само лека скованост и желание да се смее. Чувствал, че умът му е възбуден, но странно — не от образа на Беатрикс, а от мисълта за отец Йоан, — дотолкова, че се запитал дали истински предмет на неговото желание не е по-скоро онова недостижимо царство, а не господарката на сърцето му. Станало така, че същата вечер Абдул, вече почти освободен от въздействието на меда, а Баудолино леко опиянен, се впуснали в разговор за отеца, и то поставяйки си именно въпроса за неговото съществуване. И тъй като, изглежда, силата на зеления мед се криела в това да прави осезаеми нещата, които никой не бил виждал, и двамата стигнали до извода, че отецът съществува.
— Съществува — заявявал Баудолино, — защото няма доводи, които да се противопоставят на неговото съществуване.
— Съществува — съгласявал се Абдул, защото бил чувал от един монах, че отвъд страната на мидяните и персите имало християнски царе, които водели войни с езичниците от тези места.
— Кой е този монах? — запитал жадно Баудолино.
— Борон — отвърнал Абдул.
И ето че на другия ден двамата тръгнали да търсят Борон.
Той бил монах от Монбелиар, който пътувал непрекъснато като своите събратя и се спирал ту в Париж (където посещавал библиотеката на Сен Виктор), ту кой го знае къде, защото явно осъществявал някакъв свой план, за който не разказвал никому. Бил с голяма рошава глава и очи, зачервени от дългото четене на светилник, но личало, че е ковчег, пълен със знания. Още при първата среща, естествено в кръчмата, той ги омаял, като им задал изтънчени въпроси, върху които техните професори можели да дискутират в продължение на дни, като дали спермата може да се замрази, дали проститутките могат да забременеят, дали потта на главата е по-миризлива от тази на другите телесни части, дали ушите почервеняват, когато човек се срамува, дали един мъж се натъжава повече от смъртта, отколкото от сватбата на своята любовница, дали благородниците трябва да имат клепнали уши или дали състоянието на лудите се влошава при пълнолуние. Въпросът, който най-силно го вълнувал, бил този за съществуването на празното пространство. По него се смятал за по-знаещ от всеки друг философ.
— Празното пространство — говорел Борон вече с надебелял език — не съществува, защото природата изпитва ужас от него. Че не съществува е видно преди всичко по философски причини, защото ако съществуваше, щеше да бъде или вещество, или случайно отсъствие на такова. Материално веществото не е, защото, ако беше, би било тяло и би заемало място, а не е и безплътно вещество, защото в такъв случай щеше да бъде надарено с разум като ангелите. Не е случайно отсъствие, защото случайностите съществуват само като атрибути на веществата. Освен това празното пространство не съществува по физически причини: вземи един цилиндричен съд…
— Но защо е толкова важно за теб да докажеш, че празното пространство не съществува? — прекъснал го Баудолино. — Защо толкова те интересува?
— Интересува ме, интересува ме, защото може да бъде или промеждутъчно, тоест между тяло и тяло в нашия подлунен свят, или отвъдно, тоест оттатък вселената, която виждаме, затворено в голямата сфера на небесните тела. Ако е такова, в това празно пространство биха могли да съществуват други светове. Но ако пък се докаже, че промеждутъчното празно пространство не съществува, ще имаме още по-малко основания да допускаме съществуването на отвъдно пространство.
— Но какво те интересува дали съществуват други светове?
— Интересува ме, интересува ме, защото ако съществуват, нашият Господ Бог ще е трябвало да се принесе в жертва във всеки един от тях, и във всеки един от тях да освещава виното и хляба. И следователно върховният предмет, който е свидетелство и доказателство за това чудо, няма да бъде единствен, биха съществували много негови копия. И тогава каква стойност би имал моят живот, ако не зная, че има един-единствен върховен предмет, който трябва да открия?