— Така — казал мъдро Борон, — но в Ада могат да отидат всички, стига да го поискат, и понякога някой се връща и ни разказва по нещо за него под форма на кошмар, халюцинация или друго мъчително видение. Може ли обаче наистина да се вярва, че този, който е видял описаните неща, е бил приет в Небесния рай? Дори и да е станало, жив човек не би имал никога безочието да разкаже за тях, защото някои тайнства скромният и честен човек би трябвало да ги запазва за себе си.
— Боже опази на земята някога да се появи човек, така разяден от тщеславие — обадил се Баудолино, — че да се окаже недостоен за доверието, с което го е одарил Господ!
— И така — продължил Борон — навярно сте чували историята за Александър Велики, който стигнал до брега на Ганг и поел с корабите си покрай една голяма стена, която следвала течението на реката, но не видял никаква врата в нея, и след тридневно плаване най-сетне забелязал в стената малко прозорче, през което надничал старец; пътешествениците поискали градът да плати данък на Александър, цар на царете, но старецът отвърнал, че това бил Градът на блажените. Не е възможно Александър, цар велик, но езичник, да е стигнал небесния град и следователно градът, който той и Тугдал са видели, е бил Земният рай. Този, който виждам аз сега…
— Къде?
— Там. — И посочил към ъгъла на стаята. — Виждам дивни зелени ливади, осеяни с цветя и уханни треви, а наоколо се носи сладък мирис и като го вдъхвам, преставам да усещам глад и жажда. Виждам една прекрасна поляна и сред нея — четирима мъже с благороден изглед, на главите със златни корони и в ръцете с палмови клонки… Чувам песен, долавям мирис на балсам, о, Боже, чувствам в устата си една сладост като мед… Виждам една кристална черква с олтар до средата, от който блика вода, бяла като мляко. Черквата, под обедното слънце, прилича на скъпоценен камък, откъм юга е кървавочервена, а откъм запад — бяла като сняг, над нея блестят безброй звезди, по-силно искрящи от тези, които се виждат по нашето небе. Виждам един мъж със снежнобели коси, оперен като птица, очите му почти не се забелязват изпод белите му провиснали вежди. Той ми сочи едно дърво, което никога не старее и може да излекува от всяка болест онзи, който седне под неговата сянка, и друго дърво, чиито листа са с всички цветове на дъгата. Но защо виждам всички тези неща тази вечер?
— Може би си ги чел някъде и виното сега ги кара да изплават на прага на душата ти — успокоил го Абдул. — Добродетелният свети Брандан, който живееше на моя остров, беше пътувал по море и като стигнал до последните предели на земята, открил един остров, целия покрит със зрели гроздове, едни светлосини, други виолетови, трети бели, със седем чудодейни чешми и седем черкви, едната от кристал, другата от гранат, третата от сапфир, четвъртата от топаз, петата от рубин, шестата от смарагд, седмата от корал и всяка от седемте имала седем олтара и седем кандила. И пред черквите, сред един площад, се издигала колона от халцедон, на чийто връх било закрепено едно колело, което се въртяло и звънтяло с безброй звънчета.
— Не, не, моето не е остров — разпалил се Борон, — то е една земя, близо до Индия, където виждам хора с уши, по-големи от нашите, и с двоен език, така че могат едновременно да говорят с двама души. И всичко полезно, изглежда, расте, без да го сеят или садят.
— Естествено — обяснил Баудолино. — Да не забравяме, че според Изход на Избрания народ била обещана една земя, където се леят мляко и мед.
— Да не смесваме нещата — обадил се Абдул. — Земята от Изход е Обетованата земя, и е обещана след Грехопадението, докато Земният рай е земята на нашите предци преди него.
— Абдул, не се намираме на диспут. Тук не става дума да уточняваме мястото, където ще отидем, а да разберем какво трябва да е мястото, където всеки би искал да отиде. Очевидно е, че щом такива чудеса са съществували и още съществуват не само в Земния рай, но и по острови, където Адам и Ева изобщо не са стъпвали, царството на Йоан трябва да прилича много на тези места. Ние се мъчим да разберем какво представлява едно царство на изобилието и добродетелта, където не съществуват лъжата, алчността и сладострастието.
Иначе защо да се стремим към него като към идеално християнско царство?