И все пак Никита разбра, че вече от две години миланчани, с разни оскърбления и дребни сблъсъци, отново създавали главоболия на Фридрих и че на следната година, с помощта на Новара, Асти, Верчели, маркиза на Монферато, маркиз Маласпина, граф Биандрате, Комо, Лоди, Бергамо, Кремона, Павия и още някои, отново обсадил Милано. Една хубава пролетна утрин Баудолино, вече двайсетгодишен, със своето Salve mundi domine за Поета и своята кореспонденция с Беатрикс, която не искал да остави на парижките крадци, пристигнал пред стените на този град.
— Надявам се, че в Милано Фридрих се е държал по-добре, отколкото в Крема — каза Никита.
— Дори по-зле, ако съдя по това, което ми казаха, когато пристигнах. Избол очите на шестима затворници от Мелцо и Ронкате, а на един миланчанин извадил само едното око, за да заведе останалите в Милано, но затова пък му отрязал носа. И когато залавял някого да внася стоки в Милано, заповядвал да му отрежат ръцете.
— Сега видя ли, че и той е вадел очи!
— Но на простите хора, а не като вас на господарите. И на враговете си, а не на свои роднини!
— Оправдаваш ли го?
Сега — да, но тогава не го оправдавах. Тогава бях възмутен. Дори не исках да се срещам с него. Но после се наложи да му отдам почит, нямаше как да го избегна.
Императорът, тъй като не го бил виждал дълго време, го прегърнал горещо, но Баудолино не могъл да се въздържи — отдръпнал се разплакан, обвинил го, че е коварен, че няма право да се смята за извор на справедливостта, след като се държи като несправедлив човек, казал му, че се срамува да се нарича негов доведен син.
На всеки, дръзнал да му наговори подобни неща, Фридрих щял не само да избоде очите и да отреже носа, но и да му откъсне ушите. Но бил така смаян от гнева на Баудолино, че той, императорът, започнал да се оправдава.
— Това е бунт, бунт срещу закона, Баудолино, и ти беше първият, който ми каза, че законът, това съм аз. Не мога да прощавам, не мога да бъда добър. Моят дълг е да бъда безмилостен. Смяташ ли, че ми е приятно?
— Приятно ти е, и още как, татко мой! Трябваше ли преди две години да избиеш ония хора в Крема и да обезобразиш онези другите в Милано, и то не в битка, а така, хладнокръвно, от самолюбие, жажда за мъст, засегната чест?
— А, значи следиш моите подвизи, като че ли си Рахевин! Тогава знай, че не беше заради мъст, а за назидание. Това е единственият начин да сломиш тези непослушни синове. Смяташ ли, че Цезар и Август са били по-милостиви? Това е война, Баудолино, ти знаеш ли какво е война? Ти, който се надуваш, че учиш за бакалавър в Париж, знаеш ли, че когато се върнеш, ще те взема в двора при моите сановници и може би дори ще те направя рицар? И смяташ ли, че ще придружаваш свещения римски император, без да си цапаш ръцете? Гнусиш се от кръвта? Тогава ми го кажи и ще те изпратя при монасите. Но там ще трябва да бъдеш непорочен, внимавай, защото ми разказаха някои такива твои истории в Париж, че никак не те виждам в расо. Откъде ти е този белег? Учудвам се, че ти е на лицето, а не на задника!
— Твоите шпиони са ти разказвали разни неща за мен в Париж, но аз, без да ползвам услугите на шпиони, чух да разказват навсякъде за едно твое чудесно приключенийце в Адрианопол. По-добре истории като моята с парижки съпрузи, отколкото твоите с византийски монаси.
Фридрих се вкаменил и пребледнял. Много добре знаел за какво говори Баудолино (който го бил научил от Отон). Когато бил още херцог на Швабия, бил поел кръста и участвал във втория отвъдморски поход, за да отиде на помощ на Йерусалимското християнско царство. И докато християнската войска напредвала трудно при Адрианопол, един от благородниците се отдалечил от редовете и бил нападнат и убит, може би от местни разбойници. Вече имало силно напрежение между латинци и византийци и Фридрих възприел инцидента като предизвикателство. Както и в Крема, не можал да обуздае гнева си: нападнал близкия манастир и изпосякъл всички монаси.
Този случай останал като петно върху името на Фридрих; всички се престорили, че са го забравили, и дори Отон в своята Chronica го премълчал, като споменал обаче малко по-долу как младият херцог се спасил от страшно наводнение недалеч от Константинопол — знак, че Небето не го било лишило от своето покровителство. Единственият, който не бил забравил нищо, бил Фридрих и раната от това злодеяние така и не се била затворила. Доказал го със своята реакция — от бледен станал червен, сграбчил един бронзов свещник и се нахвърлил върху Баудолино, готов да го убие. Въздържал се с мъка, свалил оръжието, когато вече го бил сграбчил за дрехата, и му казал със стиснати зъби: