— Кълна се във всички дяволи на ада, никога не повтаряй това, което каза.
И излязъл от шатрата. На изхода се обърнал за миг.
— Иди да се поклониш на императрицата и след това се махай при твоите изнежени парижки многознайковци.
„Ще ти покажа аз дали съм изнежен многознайко, ще ти покажа аз какво мога да правя“ — мърморел Баудолино, докато напускал лагера, без сам да знае какво точно може да прави освен да мрази своя осиновител и да чувства, че иска да му направи зло.
Все още бесен, стигнал до покоите на Беатрикс. Учтиво целунал крайчеца на дрехата й, после ръката на императрицата, тя се изненадала от белега му и загрижено започнала да го разпитва. Баудолино отвърнал нехайно, че участвал в една схватка с разбойници, каквито неща се случват на хората, които пътуват по света, Беатрикс го погледнала с възхита и трябва да се каже, че младежът със своето лъвско лице, изглеждащо още по-мъжествено заради белега, приличал вече на това, което се нарича красив рицар. Императрицата го накарала да седне и да разкаже последните си подвизи. И докато тя, усмихната, плетяла някаква дантела под изящен балдахин, той, сгушил се в нозете й, започнал да разказва, без да знае точно какво говори, само и само да укроти вълнението си. Но както разказвал и разказвал, гледал от долу нагоре красивото лице и чувствал целия плам на тези години — но всички чувства заедно и усилени стократно, — докато Беатрикс не му казала с една от своите най-прелъстителни усмивки:
— Но не си написал което ти бях поръчала и което бих желала да получа.
Може би го казала от най-обикновена сестринска загриженост или само за да оживи разговора, но за Баудолино Беатрикс не можела да каже нищо без думите й да бъдат едновременно балсам и отрова. С треперещи ръце той измъкнал от пазвата си писмата от него за нея и от нея за него и подавайки й ги, прошепнал:
— Не, писах, много писах и ти, владетелко, ми отговаряше.
Недоумяваща, Беатрикс поела листовете и започнала да ги чете полугласно, за да успява да разгадае по-добре двойния почерк. На две крачки от нея Баудолино чупел ръце, облян в пот, упреквал се, че е извършил лудост, казвал си, че тя ще извика пазачите си да го изхвърлят, съжалявал, че няма с какво да се прободе в сърцето. Беатрикс продължавала да чете и страните й все повече поруменявали, гласът й потрепервал, докато изричала тези пламенни слова, сякаш извършвала светотатствен ритуал; изправила се, на два пъти се олюляла, на два пъти отблъснала Баудолино, който се спуснал да я подкрепи, и след това само едва проронила:
— О, момче, момче, какво направи?
Баудолино отново се доближил, за да вземе от ръцете й писмата, целият тръпнещ, цяла тръпнеща, тя протегнала ръка, за да го погали по главата, той се обърнал настрани, защото не смеел да я погледне в очите, тя погалила с връхчетата на пръстите си белега му. За да избегне и този допир, той отново извъртял главата си, но тя била вече много наблизо и лицата на двамата се срещнали. Баудолино вкопчил ръце зад гърба си, за да не дръзне да я прегърне, но устните им вече се били докоснали и след като се били докоснали, се открехнали, тъй че за миг, само за един миг от малкото мигове на целувката им, през полуотворените им устни се докоснали и техните езици.
След края на тази светкавична вечност Беатрикс се отдръпнала, вече бяла като платно, забила строг поглед в очите на Баудолино и му казала:
— В името на всички светци от Рая никога не повтаряй това, което направи.
Казала го без гняв, почти без да влага чувства, като че ли била пред припадък. След това с навлажнени очи добавила нежно:
— Моля те!
Баудолино паднал на колене, почти опирайки чело о пода, и излязъл, без да знае накъде върви. По-късно си дал сметка, че само за един миг е извършил четири престъпления: бил накърнил величието на императрицата, бил се опетнил с греха на изневярата, бил измамил доверието на своя баща и се бил поддал на долното чувство за мъст. „Защо да е мъст? — се питал, — Ако Фридрих не беше извършил онова клане и не ме беше нагрубил и ако аз не бях изпитал в сърцето си чувството на омраза, дали пак нямаше да извърша това, което извърших?“ И докато се мъчел да не отговори на този въпрос, си дал сметка, че ако отговорът би бил този, от който се страхувал, това би означавало, че е извършил петия и най-ужасяващ грях — че е хвърлил неизличимо петно върху добродетелта на своя идол само за да излее злобата си, че е превърнал това, което било станало цел на неговото съществуване, в мизерен инструмент.