На следващия ден след началото на разрушаването Баудолино се разходил из града. На някои места не се виждало нищо освен огромен облак прах. Като навлязъл в облака, забелязал тук едни, които били овързали висока фасада с дебели въжета, и дърпали в такт, докато не се срутила, там други опитни зидари, които, покатерени върху една черква, удряли с кирки, докато тя не останала без покрив, и после почнали да рушат стените с големи чукове и да събарят колоните, като вбивали клинове в основите им.
Баудолино прекарал няколко дни в обикаляне по разораните улици и видял да рухва камбанарията на главната черква, която в цяла Италия нямала равна на себе си по красота и величественост. Най-усърдни от всички били лодианците, които копнеели за отмъщение: те първи разрушили своята част и после се притичали на помощ на кремонците при събарянето на Порта Романа. Тези от Павия обаче изглеждали по-умели — те овладявали гнева си и не блъскали безразборно, а надробявали хоросана там, където камъните били споени един с друг, или пък копаели в основата на стените, оставяйки ги да се сгромолясат сами.
С една дума, ако на слушателя не било ясно какво ставало, Милано приличал на весела работилница, в която всеки давал всичко от себе си, възхвалявайки Господа. Само дето времето сякаш било тръгнало назад: на пръв поглед като че ли от нищото израствал нов град, а всъщност един древен град се превръщал в прахоляк и изсъхнала земя. Съпроводен от тези мисли, Баудолино, навръх Великден, докато императорът бил наредил да се проведат големи празненства в Павия, се мъчел да открие прочутите mirabilia urbis Mediolani преди Милано да изчезне напълно. Случило му се да попадне на великолепна базилика, още незасегната, и да види недалеч от нея неколцина от Павия, които приключвали с разрушаването на един малък дворец, изключително усърдни, макар да било официален празник. От тях научил, че базиликата се наричала „Свети Евсторгий“ и че на следния ден щели да се занимаят и с нея.
— Прекалено хубава е, за да я оставим цяла, нали? — казал убедително един от рушителите.
Баудолино влязъл в базиликата, хладна, смълчана и безлюдна. Някой вече бил разрушил олтарите и страничните параклиси и няколко кучета, дошли кой знае откъде и намерили мястото за удобно, вече го били превърнали в свое жилище, опикавайки основите на колоните. До главния олтар се разхождала с опечален вид една крава. Хубаво добиче била и за Баудолино станала повод да размишлява върху омразата, която карала рушителите да изоставят дори съблазнителни плячки, само и само да разрушат по-бързо града.
В една от страничните ниши Баудолино забелязал стар свещеник, сгушен до каменен саркофаг и разтърсван от отчаяни ридания — по-скоро скимтял като ранено животно. Лицето му било по-бяло от бялото на очите, а крайно мършавото му тяло се тресяло при всеки стон. Баудолино се опитал да му се притече на помощ, като му подал манерката с вода, която носел със себе си.
— Благодаря ти, добри християнино — издумал старецът, — но вече ми остава само да чакам смъртта.
— Няма да те убият — отвърнал му Баудолино. — Обсадата е вдигната, мирът е подписан, онези отвън искат само да бутнат твоята черква, а не да вземат живота ти.
— И какъв ще бъде животът ми без моята черква? Но това е справедливото наказание на Небето, защото от големи амбиции преди много години поисках моята черква да бъде най-красивата и най-прочутата от всички и затова извърших грях.
Какъв ли грях би могъл да извърши нещастният старец? Баудолино му задал този въпрос.
— Преди години един пътешественик от Изтока ми предложи да купя от него най-прекрасните реликви на християнството, напълно запазените мощи на тримата влъхви.
— На влъхвите? На тримата? Напълно запазени?
— На влъхвите, на тримата, и напълно запазени. Знаех, че не може да е вярно, защото за влъхвите се говори само в едно от евангелията, в това на Матея, и то не много подробно. Не се казва колко са били, откъде са идвали и дали са били царе или мъдреци… Казва се само, че пристигнали в Йерусалим, следвайки една звезда. Никой християнин не знае откъде идели и къде са отишли след това. Кой можел да намери техните гробове? Ето затова така и не посмях да кажа на миланчани, че съхранявам такова съкровище. Боях се, че от алчност ще се възползват от случая да привлекат вярващите от цяла Италия и ще трупат пари от една фалшива реликва…
— Значи не си съгрешил.
— Съгреших, защото ги държах скрити в това осветено място. Все очаквах някакъв знак от Небето и все нямаше знак. Сега не искам да ги намерят тези вандали. Могат да си разделят мощите и да одарят с изключително достойнство някои от градовете, които сега ни разрушават. Моля те, направи така, че всяка следа от някогашната ми слабост да изчезне. Извикай някой да ти помогне и ела довечера да отнесеш тези недоказани реликви, нека изчезнат. С малко усилие ще си осигуриш отиването в Рая, което не ми се струва маловажно.