Животът в двора — и то какъв двор! — бе научил Никита да преценява хората със спокойно недоверие. Най-странното у Баудолино беше това, че каквото и да говореше, казваше го някак примижал към събеседника, сякаш за да го предупреди да не го взима на сериозно. Навик, в който не би имало нищо съмнително, ако не се срещаше у човек, от когото очакваш правдиви свидетелства, заслужаващи да се превърнат в История. Но от друга страна, Никита беше любопитен по природа. Обичаше да слуша разказите на хората, и то не само за неща, които не знаеше. Дори когато му преразказваха случки, които беше видял със собствените си очи, той ги възприемаше от нова гледна точка, сякаш се намираше на върха на една от онези планини по иконите и гледаше камъните, както ги гледаха апостолите отгоре, а не като верующите, от ниското. Обичаше също да разпитва латинците, толкова различни от гърците, дори само заради техните съвсем нови езици, дето един с един не си приличаха.
Никита и Баудолино седяха един срещу друг в стаята на малка кула, чиито двусводести отвори гледаха на три страни. От единия се виждаха Златният рог и брегът срещу Пера, с кулата на Галата, която стърчеше обкръжена от схлупени къщи, другият гледаше към пристанищния канал, вливащ се в ръкава Свети Георги; и накрая от третия, обърнат на запад, трябваше да се вижда целият Константинопол, но тази сутрин нежният лазур на небето бе затъмнен от гъстите облаци дим на горящите дворци и църкви.
За последните девет месеца това беше третият пожар в града. Първият бе разрушил дюкяните и складовете на двореца, от Влахерна до стената на Константин, вторият беше унищожил всички магазини на венецианците, на амалфатанците, на пизанците и на евреите, от Перама почти чак до брега, пощадявайки само няколко квартала на генуезци почти в подножието на Акропола; а сега третият бушуваше навсякъде.
Долу течеше същинска река от пламъци, скършваха се колони, рухваха дворци, огнени кълба, откъснали се от това пожарище, подпалваха по-отдалечените къщи, после пламъците, тласкани от прищевките на ветровете, които раздухваха този ад, се връщаха, за да погълнат това, което преди бяха пощадили. Нагоре се издигаха гъсти облаци, още розови в основата си от отражението на огъня, но различни на цвят, неясно дали от лъчите на изгряващото слънце, или от вида на подправките, дървото или другите изгорели материи, от които се раждаха. Освен това и според туй откъде духаше вятърът, от различните точки на града лъхваха миризми на мускат, канела, чер пипер или шафран, на синап или джинджифил — тъй че най-красивият град на света наистина изгаряше, но като ароматична клада.
Баудолино седеше с гръб към третото отвърстие като тъмен силует на фона на двойното зарево — от слънцето и от пожара. Никита го слушаше, но в същото време се връщаше мислено към това, което се бе случило предишните дни.
Тази утрин на срядата, четиринайсети април от Божията 1204 година — или шест хиляди седемстотин и дванайсетата от Сътворението на света според византийското леточисление — от два дни варварите владееха неоспорвани Константинопол. Византийската войска, тъй бляскава на парадите със своите ризници, щитове и шлемове, и имперската гвардия от английски и датски наемници с техните страшни двуостри копия, които до петък бяха удържали врага самоотвержено, в понеделник бяха принудени да отстъпят, когато той най-сетне бе успял да преодолее крепостните стени. Тази победа бе дошла толкова неочаквано, че на свечеряване самите победители се бяха спрели стъписани в очакване на отпор и за да държат защитниците на разстояние, бяха подпалили нов пожар. Но на сутринта в сряда целият град бе узнал, че през нощта узурпаторът Алексий V Дука Мурзуфул е потънал вдън земя. Гражданите, осиротели и победени, бяха проклели този грабител на тронове, когото само ден по-рано бяха възхвалявали, също както го бяха осъждали, когато бе удушил своя предшественик, и като не знаеха какво да правят (Страхливци, страхливци, страхливци, какъв срам! — вайкаше се Никита при вида на това позорно отстъпление), се бяха събрали на голямо шествие, начело с патриарха и цял куп свещеници в ритуални одежди, с монасите, които бръщолевеха молитви, готови да се продадат на новите властници, както се бяха продавали на всички други в миналото, с кръстовете и иконите на Спасителя, издигащи се толкова нависоко, колкото техните викове и стенания, и се бяха отправили да посрещат завоевателите с надеждата, че ще ги умилостивят.
Какво безумие да се надяват на милост у тези варвари, които нямаха нужда врагът да се предаде, за да извършат това, за което бяха мечтали от месеци — да разрушат най-големия, най-многолюдния, най-богатия, най-благородния град на света, и да си поделят плячката. Безкрайното шествие на молителите се бе спряло пред разярените неверници, яхнали запенени коне и размахващи окървавени мечове. И бе започнало голямото плячкосване, сякаш шествието никога не беше се събирало.