Камила Лекберг
Бавачката на ангели
(книга 8 от "Патрик Хедстрьом")
1
Ако един-единствен човек
може да прояви толкова омраза,
представете си колко любов можем
Бяха решили да избягат от мъката, като ремонтират къщата. Никой от тях не бе сигурен дали това е добра идея, но не разполагаха с друг план. Алтернативата беше да лежат и бавно да линеят.
Ева прокара шпаклата по повърхността на стената. Боята се отделяше лесно. Още преди това беше започнала да се люпи сериозно и сега ѝ трябваше само малко помощ, за да падне. Юлското слънце печеше толкова силно, че перчемът на Ева лепнеше по потното ѝ чело. Вече трети ден вършеше едно и също и ръката я болеше от монотонното движение нагоре-надолу. Но тя приветстваше това усещане. Колкото по-силна бе физическата болка, толкова повече се заглушаваше болката в сърцето ѝ. Поне за известно време.
Обърна се и видя Мортен, който стоеше на поляната пред къщата и режеше дъски с трион. Изглежда усети, че Ева го наблюдава, защото погледна нагоре и вдигна ръка да я поздрави, сякаш тя бе някоя позната, с която се разминава на улицата. Ева усети собствената си ръка да прави същия неловък жест.
Въпреки че измина повече от половин година, откакто животът им беше съсипан, те все още не знаеха как да се отнасят помежду си. Всяка вечер лягаха на двойното легло с гръб един към друг, смъртно изплашени, че някое неволно докосване би могло да отприщи нещо, с което няма да могат да се справят. Сякаш мъката ги изпълваше до такава степен, че не оставаше място за други чувства. Нито за любов, нито за топлина, нито за състрадание.
Вината, тежка и неизказана, висеше между тях и ги разделяше. Би било по-лесно, ако можеха да я опишат с думи и да ѝ намерят място. Но вината променяше формата и силата си, движеше се напред-назад и неспирно ги атакуваше от различни страни.
Ева се извърна към къщата и продължи да стърже. Бялата боя падаше на големи люспи и дървото вече се показваше отдолу. Ева погали дъските със свободната си ръка. Никога преди не бе живяла в къща, която притежава такава душа. Малката къщичка в Гьотеборг, която с Мортен купиха заедно, беше почти нова. Тогава обичаше всичко да блести и сияе, да изглежда непокътнато. Но сега онова съвършенство ѝ напомняше единствено за миналото, а тази стара къща и недостатъците ѝ отговаряха по-добре на душевната ѝ нагласа. Разпознаваше себе си в покрива, който пропускаше, в бойлера, който трябваше да бъде подритван от време на време, за да работи, както и в прозорците, които не спираха вятъра и правеха невъзможно да сложиш свещ на перваза. В душата на Ева също валеше и ставаше течение. А свещите, които опитваше да запали, неумолимо биваха загасявани.
Може би душата ѝ щеше да се излекува тук, на остров Вальо. Нямаше спомени от мястото, но въпреки това се чувстваше така, сякаш тя и островът се познават. Вальо се намираше съвсем близо до Фелбака. Ако застанеше на кея, Ева можеше да види малкото крайбрежно градче, което се разстилаше от другата страна на водната шир. Малките бели къщи и червените рибарски бараки лежаха като низ от мъниста в полите на стръмния скалист хълм. Гледката беше до болка красива.
По челото ѝ се стичаше пот. Тя я попи с тениската си и замижа към слънцето. Високо горе кръжаха чайки, зовяха се една друга, а крясъците им се смесваха с шума от лодките, преминаващи през пролива. Ева затвори очи и остави звуците да я отнесат. Далеч от нея самата, далеч от...
– Да поспрем за малко и да отидем да се изкъпем?
Гласът на Мортен проби звуковата завеса и Ева се сепна. Първоначално поклати объркано глава, но после кимна.
– Да, добре – каза тя и слезе от скелето.
Банските им бяха прострени в задния двор. Ева хвърли подгизналите си работни дрехи настрана и обу бикините си.
Мортен, който беше по-бърз от нея, я чакаше нетърпеливо.
– Ще тръгваме ли? – попита той и тръгна по пътеката, водеща към брега.
Островът беше доста голям и не толкова пуст, колкото много по-малките островчета в бохусленския архипелаг. Пътеката бе обградена от висока трева и дървета с буйни корони. Ева стъпваше тежко по земята. Изпитваше дълбоко вкоренен страх от змии, който се беше засилил преди няколко дни, когато видяха една усойница да се припича на слънце.
Пътеката започна да се спуска към водата и Ева не можа да не се запита колко ли детски крачета са минавали оттук през годините. Местните все още наричаха къщата „детската колония“, въпреки че не беше такава още от трийсетте години на миналия век.