Йон се спря за момент, вдиша дълбоко и се загледа към хоризонта. Както обикновено, погледът му се спря на Вальо и вътре в него започна да тлее гняв. За щастие, мислите му бяха прекъснати от вибриране в десния джоб на панталоните му. Бързо извади телефона си и хвърли поглед към дисплея, преди да вдигне. Обаждаше се министър-председателят.
– Какво мислиш за онези картички? – попита Патрик, задържайки вратата, за да мине Мартин.
Беше толкова тежка, че трябваше да я подпре с рамо. Полицейското управление в Танум беше строено през шейсетте и преди години, когато Патрик влезе за пръв път в подобната на бункер сграда, потискащата атмосфера веднага помрачи настроението му. В днешно време до такава степен беше свикнал с мръсно жълтите и бежови багри на интериора, че дори не обръщаше внимание на пълната липса на уют.
– Звучи странно. Кой би пращал анонимни картички на някого всяка година?
– Не съвсем анонимни. Все пак се подписва с „Й“.
– Да, това много опростява нещата – каза Мартин и Патрик се засмя.
– Какво е толкова забавно? – попита Аника, поглеждайки към тях иззад прозореца на рецепцията.
– Нищо особено – каза Мартин.
Аника се завъртя на офис стола си и застана до вратата на малката си стаичка.
– Как мина на острова?
– Трябва да почакаме малко и да видим какво ще каже Турбьорн, но, изглежда, някой е опитал да драсне клечката на къщата.
– Ще сложа кафе и ще ми разкажете повече.
Аника тръгна по коридора и изкъшка Мартин и Патрик към кухнята.
– Докладва ли на Мелберг? – попита Мартин, щом влязоха вътре.
– Не. Сметнах, че все още не е необходимо да го информираме. Все пак почива през уикенда. Не бива да безпокоим шефа излишно.
– Имаш право – каза Патрик и седна на стола до прозореца.
– Така значи, пийвате кафе и се забавлявате, без да ми кажете.
Йоста стоеше на вратата и ги гледаше начумерено.
– Какво правиш тук? Нали почиваш, защо не си на игрището за голф? – попита Патрик и издърпа стола до себе си, за да седне Йоста.
– Твърде е горещо. Реших да дойда и да напиша няколко доклада, за да мога да си освободя два часа за игрището някой друг ден, когато на асфалта няма да могат да се пържат яйца. Къде сте ходили? Аника спомена нещо за палеж?
– Да, така изглежда. Като че ли някой е излял бензин или нещо подобно под вратата и го е запалил.
– По дяволите – каза Йоста, след което си взе една двойна бисквита „Балерина“ и много старателно раздели двете половини. – Къде е станало?
– На Вальо. В старата детска колония – отговори Мартин.
Йоста замръзна на място.
– В детската колония?
– Да, малко е странно. Не знам дали си чул, но най-малката дъщеря, онази, която останала там, когато семейството изчезнало, се е върнала и сега живее в къщата.
– Да, слухът вече плъзна – каза Йоста, забил поглед в масата.
Патрик го изгледа с любопитство.
– Ти трябва да си работил по случая?
– Така е. Толкова съм стар – отбеляза Йоста. – Но се чудя защо е решила да се върне обратно.
– Спомена, че са загубили син – каза Мартин.
– Ева е изгубила дете? Кога? Как?
– Не казаха нищо повече – отвърна Мартин и стана, за да вземе кутията мляко от хладилника.
Патрик сви вежди. Не беше обичайно за Йоста да звучи толкова загрижено. Но Патрик и друг път беше виждал по-възрастни полицаи да реагират така. Всеки ветеран имаше по един случай с главно „С“. Случай, над който продължава да размишлява и към който се връща през годините, надявайки се, че ще открие решение или отговор, преди да е станало твърде късно.
– Случаят е бил специален за теб, а?
– Да, така беше. Бих дал какво ли не, за да разбера какво се е случило през онази Велика събота8.
– Не си единствен – намеси се Аника.
– И ето че Ева се е върнала – каза Йоста и погали брадичката си. – А някой се е опитал да подпали къщата.
– Не само къщата – каза Патрик. – Този, който е запалил пожара, трябва да е знаел, а може би и да е разчитал, че Ева и мъжът ѝ са вътре. Извадили са късмет, че Мортен се е събудил и е изгасил огъня.
– Съвпадението безспорно е чудновато – каза Мартин и се стресна, тъй като Йоста удари масата с юмрук.
– Ясно е, че не е никакво съвпадение!
Колегите му го изгледаха учудено и в кухнята за момент настана тишина.
– Може би трябва да разгледаме онзи стар случай – каза Патрик накрая. – За по-сигурно.
– Мога да изровя материалите – каза Йоста. Лицето му, слабо като на хрътка, отново се оживи. – От време на време преглеждам документите, така че знам къде да намеря повечето от тях.