– Може би – каза Ерика и прекрачи прага.
– Не можем просто да влезем вътре.
– Защо не, хайде, идвай. Ехо? – викна тя към вътрешността на къщата. – Мортен? Има ли някой?
Йоста я последва колебливо в преддверието. Вътре в къщата също беше съвсем тихо, но изведнъж Мортен се появи до вратата на кухнята.
Ограничителната лента беше скъсана и висеше от рамката на вратата.
– Здрасти – каза той приглушено.
Ерика се стресна, като го видя. Косата му висеше на кичури, все едно се беше изпотил обилно. Под очите му имаше тъмни кръгове, а погледът му, насочен към тях, беше съвършено празен.
– Ева тук ли е? – попита Йоста.
Между веждите му се беше появила дълбока бръчка.
– Не, замина с родителите си.
Йоста погледна изненадано Ерика.
– Нали Патрик беше говорил с нея? Каза, че била тук.
Ерика разпери ръце и след няколко секунди очите на Йоста притъмняха, но той не каза нищо.
– Ева така и не се прибра. Обади се и каза, че ще вземе колата и ще тръгне направо към Гьотеборг.
Ерика кимна, но знаеше, че това е лъжа. Мария, която караше пощенската лодка, каза, че Ева е слязла на острова. Ерика се огледа възможно най-дискретно и погледът ѝ се спря на нещо между стената и външната врата. Чантата на Ева. Същата, която бе взела със себе си, докато нощуваше при тях. Невъзможно беше да е заминала направо за Гьотеборг.
– Къде е Ана?
Мортен продължи да ги гледа с мъртвия си поглед. После сви рамене.
Нямаше нужда от повече въпроси. Без да мисли, Ерика се хвърли напред, грабна чантата от пода и се затича нагоре по стълбите.
– Ана! Ева!
Никакъв отговор. Чу бързи стъпки зад себе си и разбра, че Мортен е тръгнал след нея. Продължи към горния етаж и се втурна в спалнята, но там спря внезапно. На пода, до поднос с храна и две празни чаши вино, лежеше чантата на Ана.
Първо лодката, а сега и чантата. Неохотно Ерика стигна до очевидното заключение. Ана още беше на острова, както и Ева.
Обърна се рязко, за да се изправи срещу Мортен, но в гърлото ѝ заседна писък. Мортен държеше насочен към нея револвер. С периферното си зрение Ерика видя как Йоста внезапно спря зад него.
– Не мърдай – изръмжа Мортен и направи крачка напред.
Ръката му не трепваше, а дулото на револвера беше на сантиметър от челото на Ерика. Той кимна вдясно от нея и каза на Йоста:
– Отивай там.
Йоста незабавно се подчини. С вдигнати ръце и без да изпуска Мортен от очи, той направи няколко крачки и застана до Ерика.
– Сядайте! – каза Мортен.
Двамата седнаха на полирания под. Ерика гледаше револвера. Откъде ли се бе сдобил с него?
– Свали това и заедно ще решим проблема – пробва тя.
Мортен я зяпна яростно.
– И как ще стане? Синът ми е мъртъв заради онази кучка. Как точно мислиш да разрешиш това?
За пръв път в празния му поглед проблесна живот. Ерика се дръпна леко назад, по-далеч от безумието, отразено в очите му. Дали лудостта през цялото време се бе крила под сдържаните му маниери? Или пък това място я бе отключило?
– Сестра ми...
Ерика беше толкова разтревожена, че ѝ бе трудно да диша. Искаше само да знае, че Ана е жива.
– Никога няма да ги намерите. Както не намериха и другите.
– Другите? Семейството на Ева ли имаш предвид? – попита Йоста.
Мортен мълчеше. Беше клекнал, но револверът все още бе насочен към тях.
– Ана жива ли е? – попита Ерика, без да очаква отговор.
Мортен се усмихна и я погледна в очите, а Ерика си даде сметка, че решението ѝ да излъже Йоста е било по-безразсъдно, отколкото можеше да си представи.
– Какво смяташ да правиш? – каза Йоста, сякаш прочел мислите ѝ.
Мортен отново сви рамене. Не каза нищо. Вместо това седна на пода, скръсти крака и продължи да ги наблюдава. Сякаш чакаше нещо, но не знаеше какво. Изглеждаше странно спокоен. Единствено револверът и хладният пламък в очите му нарушаваха картината. А Ана и Ева се намираха някъде на острова. Живи или мъртви.
25
Остров Вальо, 1973
Лаура се въртеше на неудобния матрак. Инез и Рюне можеха да ѝ осигурят по-удобно легло, като се има предвид колко често им идваше на гости. Трябваше да съобразят, че тя вече не е толкова млада. А отгоре на всичко ѝ се доходи до тоалетна.
Стъпи на пода и настръхна. Ноемврийското време трайно се бе застудило и затоплянето на старата къща беше безнадеждна задача. Подозираше също, че Рюне пести от отоплението, за да не влиза в допълнителни разходи. Зет ѝ като цяло не беше особено щедър. Във всеки случай малката Ева беше сладка, трябваше да го признае. Но Лаура се задоволяваше с това да я гушка за кратко от време на време. Никога не бе обичала пеленачета, а и имаше твърде малко енергия, за да се ангажира с внучката си.