Лаура пристъпваше по дървените дъски, които скърцаха под тежестта ѝ. С времето килограмите бяха започнали да се трупат с притеснителна бързина и стройната ѝ фигура, с която толкова се гордееше, вече бе само спомен. Но защо да се мъчи? Най-често седеше сама в апартамента си, докато горчивината вътре в нея нарастваше с всеки изминал ден.
Рюне не бе отговорил на очакванията ѝ. Наистина беше ѝ купил апартамент, но тя дълбоко съжаляваше, че не бе избрала по-добър партньор за Инез. Дъщеря ѝ беше толкова красива, че би могла да се сгоди за когото си поиска. Рюне Елвандер беше прекалено стиснат и караше Инез да работи твърде много. Тя беше станала кльощава като сойка и не спираше да шета. Когато не разтребваше, не готвеше или не помагаше на Рюне с учениците, Инез трябваше да гледа нахалните му деца. Най-малкото беше сладко, но двете по-големи бяха крайно неприятни.
Стълбите скърцаха, докато Лаура слизаше надолу. Досадно бе, че мехурът ѝ вече не издържаше по цяла нощ. Особено в този студ ходенето до тоалетна си беше същинска мъка. Внезапно Лаура се спря. На долния етаж имаше някого. Заслуша се и чу външната врата да се отваря. Любопитството ѝ се пробуди. Кой се промъкваше в тъмното? Нямаше причина човек да броди наоколо по това време, освен за да пакостѝ. Сигурно някой от разглезените младежи беше намислил нещо, но Лаура възнамеряваше да го спре.
Чу вратата в преддверието да се затваря и забърза надолу по оставащите стъпала. Щом слезе, нахлузи ботушите си, загърна се с топъл шал, отвори вратата и надникна навън. Беше ѝ трудно да различи нещо в мрака, но щом прекрачи прага, видя една сянка да изчезва зад ъгъла вляво. Трябваше да прояви хитрост. Внимателно слезе по каменните стъпала на външното стълбище, станали хлъзгави от сланата. Щом се озова долу, тръгна надясно, вместо наляво. Щеше да пресрещне пакостника, за да го хване в крачка, каквото и да беше намислил.
Промъкна се бавно зад ъгъла, вървейки плътно до стената. Спря преди следващия ъгъл и предпазливо надникна, за да провери какво се случва зад къщата. Не се виждаше жива душа. Лаура свъси вежди и се огледа разочаровано. Къде се бе дянал човекът, когото беше видяла? Направи няколко пробни крачки напред, взирайки се в мрака. Може би беше отишъл до брега? Лаура не смееше да провери, имаше твърде голям риск да се подхлъзне и да падне. Докторът я бе предупредил да не се напряга. Сърцето ѝ беше слабо и не биваше да го натоварва. Треперейки, тя се загърна по-плътно с шала. Студът започваше да прониква през дрехите и зъбите ѝ леко тракаха.
Изведнъж току пред нея се появи тъмен силует и тя подскочи. После видя кой е.
– А, ти ли си. Какво се мотаеш навън по това време?
Студените очи я накараха да настръхне още повече. Бяха черни като нощта. Лаура бавно започна да отстъпва. Нямаше нужда от думи, за да разбере, че е допуснала грешка. Още няколко крачки. Оставаха ѝ само още няколко крачки, после щеше да свие зад ъгъла и да изтича до входната врата. Разстоянието беше няколко метра, но със същия успех можеше да бъде и няколко километра. Погледна ужасено катранено черните очи и осъзна, че няма да може да се върне обратно. Изведнъж си спомни за Дагмар. Чувството беше същото. Беше безпомощна, хваната в капан, от който не можеше да избяга. Лаура усети как нещо в гърдите ѝ се пръсна.
Патрик погледна часовника.
– Къде, по дяволите, е Йоста? Трябваше да е стигнал преди нас.
Двамата с Мелберг седяха в колата и чакаха, вперили очи в къщата на Леон. В същия миг до тях отби добре позната кола и Патрик погледна смаяно към Мартин, който седеше зад волана.
– Какво правиш тук? – попита той, слизайки от колата.
– Жена ти се обади и каза, че положението е критично и имате нужда от помощ.
– Как...? – започна Патрик, но се спря и стисна устни.
По дяволите, Ерика. Естествено, беше успяла да излъже Йоста да отиде с него на острова. Гневът на Патрик се смеси с притеснение. Само това му липсваше. Нямаха представа какво се случва в къщата на Леон и той трябваше да се концентрира върху настоящата задача. Все пак се радваше, че Мартин се появи. Колегата му изглеждаше изморен и изпит, но в критична ситуация дори един изтощен Мартин беше за предпочитане пред един Йоста Флюгаре.
– Какво се е случило?
Мартин засенчи очи с ръка и се загледа към къщата.
– Стрелба. Не знаем нищо повече.