– Да, разкажи за Анели – ухили се Севастиан. – Ти, който толкова настояваш за истината. Разкажи за Анели.
В мозъка на Патрик проблесна светкавична мисъл.
– Вече съм срещал Анели, нали така? Тя е Ия.
Никой не трепна. Останалите гледаха Леон със странна смесица от страх и облекчение в очите.
Леон изпъна бавно гръб в инвалидната си количка. После обърна глава към Патрик и слънчевата светлина освети белязаната страна на лицето му.
– Ще разкажа за Анели. И за Рюне, Инез, Клаес и Юхан.
– Замисли се какво правиш, Леон – каза Йон.
– Вече го обмислих. Време е.
Той си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, входната врата се отвори. На прага стоеше Ия. Погледът ѝ обиколи събралите се мъже. Щом стигна до пистолета в ръката на Пърси, очите ѝ се ококориха. За миг като че се поколеба. После отиде до мъжа си, сложи ръка на рамото му и каза меко:
– Прав беше. Повече не можем да бягаме.
Леон кимна. После започна да разказва.
Ана се притесняваше повече за Ева, отколкото за себе си. Лицето на Ева беше бледо, а по врата ѝ се виждаха червени петна, както и нещо подобно на отпечатъци от пръсти. Пръстите на Мортен. Самата Ана не усещаше болка във врата си. Може би я беше дрогирал? Не знаеше, което беше още по-плашещо. Снощи заспа в обятията му, опиянена от близостта между тях, а сутринта се събуди тук, върху студения каменен под.
– Тук лежи майка ми – каза Ева, гледайки в един от сандъците.
– Не можеш да си сигурна.
– Само един от черепите има дълга коса. Това трябва да е майка ми.
– Може да е сестра ти – каза Ана.
Замисли се дали да не затвори капаците. Но Ева толкова дълго се бе чудила какво е станало със семейството ѝ, а това, което виждаше сега, беше един вид отговор.
– Какво е това място? – попита Ева, без да отделя поглед от скелетите.
– Нещо като бомбоубежище, струва ми се. Като гледам знамето и униформите, може би е било построено около Втората световна война.
– Представяш ли си, лежали са тук през цялото време. Защо никой не ги е открил?
Ева започваше да звучи все по-отнесено и Ана осъзна, че ако иска да се измъкнат оттук, трябва сама да поеме командването.
– Да видим дали ще открием нещо, което да ни помогне с ключалката на вратата – каза тя и побутна Ева. – Защо не прегледаш по-подробно предметите, захвърлени в ъгъла, а аз... – Ана се поколеба. – Аз ще проверя в сандъците.
Ева я изгледа ужасено.
– Ами ако... ако се разпаднат?
– Ако не отворим вратата, ще умрем тук вътре – каза Ана спокойно и отчетливо. – В сандъците може да има някакви инструменти. Или ти ще ги претърсиш, или аз. Избирай.
За миг Ева като че се замисли над думите на Ана. После ѝ обърна гръб и се разрови в купчината боклуци. В действителност Ана не вярваше, че там може да има полезни предмети, но беше добре Ева да се занимава с нещо.
Ана си пое дълбоко дъх и бръкна в един от сандъците. Догади ѝ се, когато ръката ѝ се допря до костите. Сухи, крехки косми погъделичкаха кожата ѝ и тя не можа да сдържи писъка си.
– Какво има? – попита Ева и се обърна към нея.
– Нищо.
Ана се стегна и продължи бавно да спуска ръката си надолу. Пръстите ѝ докоснаха дървеното дъно и тя се наведе напред, опитвайки се да види дали там има нещо. Изведнъж напипа нещо твърдо и го стисна между палеца и показалеца си. Предметът беше прекалено малък, за да бъде от полза, но тя все пак го вдигна, за да провери какво представлява. Зъб. Хвърли го обратно, погнусена, и избърса ръка в одеялото.
– Намираш ли нещо? – попита Ева.
– Още не.
С усилие на волята Ана претърси втория сандък. Щом приключи, падна на колене. Вътре нямаше нищо. Никога нямаше да се измъкнат. Щяха да умрат тук.
Застави тялото си да се изправи. Оставаше още един сандък, така че не биваше да се предава, макар да ѝ призляваше при мисълта да направи нов опит. Тръгна решително към последния сандък. Ева се беше отказала и плачеше, свита до стената. Ана хвърли бърз поглед към нея, преди да бръкне в сандъка. Преглътна и продължи да се протяга към дъното. Щом усети дървената повърхност под пръстите си, започна да опипва наоколо. Там имаше нещо. Напомняше на купчина листове, само че горната им страна беше малко по-гладка. Ана извади ръката си и вдигна купчината към лампата.
– Ева – каза тя.
Не получи отговор, затова отиде и седна на пода до нея. Подаде ѝ листовете – бяха снимки.
– Виж.
Изпитваше толкова силно желание да разгледа находката, че чак я засърбяха ръцете, но предполагаше, че това е част от историята на Ева. Тя имаше право да ги види първа. С разтреперани пръсти Ева пое полароидните снимки и ги погледна.